сякаш в ръцете му бе попаднала вещ от друг свят.
— Ти сериозно ли говориш?
— Напълно — отвърна Гергана без колебание. — Няма да те изхвърля посред нощ, не съм толкова дребнава. Но в моята спалня повече няма да спиш. А утре вече няма да си тук. Това не подлежи на обсъждане.
— Гергана… — гласът на Филип внезапно изгуби твърдостта си и прозвуча почти умолително. — Не може ли просто да седнем и да поговорим спокойно? Без истерии?
— Без истерии? — тя изсумтя невярващо. — Филипе, преди минути ми призна, че цяла година си ми изневерявал, нарече майка ми безделница, поиска да се махна от собствения си дом, а сега искаш разговор „без емоции“? Чуваш ли се изобщо какво говориш?
Той се отпусна върху дивана, но не пусна матрака. Стискаше го така, сякаш беше последното доказателство, че все още има някаква опора.
— Не мислех, че ще стане така.
— А как точно си го представяше? — Гергана седна на облегалката на креслото срещу него и скръсти ръце. — Хайде, да възстановим блестящия ти замисъл. Ти ми съобщаваш, че имаш друга. Аз рухвам, плача, моля те да останеш. Ти великодушно ми разрешаваш да си събера багажа. Излизам в нощта, а Диана се нанася тук. После двамата живеете щастливо до старини в безплатен апартамент. Така ли беше планът?
Филип не отговори.
— Знаеш ли кое е най-тъжното? — продължи тя по-тихо, но още по-остро. — Че дори не си си направил труда да провериш документите. За пет години съвместен живот нито веднъж не попита на чие име е жилището. Достатъчни са ти били приказките на майка ти. Защото тази версия ти е била удобна. Ти — наследникът. Аз — натрапницата. Звучи прекрасно, нали?
— Аз мислех…
— Не, Филипе. Ти не мислеше. И точно там е цялата беда. Не мислеше, когато започна да се виждаш с Диана. Не мислеше, когато реши, че можеш да ме изгониш. Не мислеше и днес, преди да си отвориш устата. Ти изобщо не мислиш. Просто правиш каквото ти се прииска. Като дете. Само че вече си на трийсет.
Филип вдигна очи към нея.
— И сега какво?
— Сега — развод. Нали сам го поиска. Или изведнъж размисли?
Той се поколеба. Гергана почти виждаше как в главата му започват да скърцат зъбните колела. Апартаментът вече не беше негов. Майка му щеше да побеснее. Диана оставаше без удобно място за живеене. А кариерата на жена му вървеше нагоре. Подредбата на фигурите върху дъската рязко се беше променила.
— Може би… да си дадем малко време? — опита се да се усмихне той. — Да се успокоим, да помислим…
— Време? — Гергана се изправи. — Филипе, ти цяла година си давал време с друга жена. А на мен предлагаш да мисля сега? След всичко, което направи? След като ме нарече замръзнала риба? След като се канеше да вкараш любовницата си в моя дом?
— Гергана…
— Не — поклати глава тя. — Приемам решението ти. Развод. Щом го изрече, нека го доведем докрай. Чисто, честно, без кал. Няма да ти отмъщавам, няма да устройвам сцени, няма да се опитвам да съсипя живота ти. Просто ще си тръгнеш. Толкова. Но не ме карай да се преструвам, че нищо не се е случило.
Филип се прегърби на дивана. Самоувереността му, нахалството, настъпателният тон — всичко се беше изпарило. Срещу нея вече не стоеше мъжът, който преди час бе дошъл да диктува условия, а объркан човек, преценил погрешно силите си.
— Аз съм глупак — произнесе той почти шепнешком.
— Най-сетне сме на едно мнение за нещо — каза Гергана и тръгна към спалнята. — Помпата за матрака е в кутията. Одеяло ще намериш в шкафа в коридора. Сутринта очаквам да си готов да си тръгнеш.
На прага тя спря и се обърна.
— И още нещо, Филипе. Не се опитвай през нощта да идваш да се сдобряваме. Вратата ще бъде заключена. А утре започва новият ни живот. Поотделно. Точно както ти пожела.
Вратата се затвори.
Филип остана сам в притъмняващата стая, с надуваемия матрак в ръце — жалък символ на бъдещето, което сам си беше избрал. Само че по някаква причина то изобщо не приличаше на онова, което беше планирал.