— Понякога сама се чудя какво съм отгледала.
— Мамо! — Филип Овчар пламна до ушите. — Поне веднъж можеше да застанеш на моя страна!
— На твоя страна? И за какво точно да те подкрепя? Че си решил да изхвърлиш жена си посред нощ от жилище, което изобщо не е твое? При това с онази налудничава увереност, че ти командваш тук? Филипе, прибирай се у дома. Ще говорим.
Гергана Живкова протегна ръка и взе телефона.
— Виолета Валентинова, благодаря ви, че казахте истината. Оценявам го.
— Герганче… — гласът на свекърва ѝ леко се пречупи. — Вие… наистина ли ще се развеждате?
— Синът ви току-що ми го съобщи. Има друга жена. От почти година. Така че да — развеждаме се.
Филип рязко пристъпи към нея.
— Чакай малко! Може би избързах…
— Избързал си? — Гергана повдигна вежда. — Цяла година избързване? Всеки ден с Диана Огнянова да не би да е някакъв продължителен пристъп на темперамент?
— Гери, хайде да го обсъдим спокойно…
— Обсъждане има, когато двама души разговарят. Тук чух само монолог. Твоят. За „събирай си парцалите“, „моят апартамент“, „махай се“. Много силно изпълнение. Почти убедително.
Тя се надигна от креслото и застана толкова близо до него, че Филип неволно направи крачка назад.
— Знаеш ли кое ме изумява най-много? — попита тя с тих, почти нежен глас. — Дори не си направи труда да измислиш прилична лъжа. Нито версията „просто сме различни хора“, нито театър със страдание и вина. Влезе и ми заяви, че трябва да се изпаря, понеже си намерил нова играчка. Това вече не е само наглост. Това е особен вид дарба.
— Подиграваш ми се — изсъска той. — Умишлено ме унижаваш.
— Унижавам те? — Гергана се засмя кратко. — Филипе, с това се справи сам. И то блестящо. Аз почти нямах участие. Ти се появи, призна за любовницата си, поиска да освободя чужд апартамент, после майка ти се обади и потвърди всичко. Аз само наблюдавах. Като на представление. Жалко, че нямах пуканки.
Челюстта му се стегна.
— И какво сега? Къде да отида? При майка ми ли?
— А къде другаде? При Диана? — Гергана наклони глава. — Макар че… чакай. Тя явно няма собствено жилище, иначе нямаше да планираш да я доведеш тук. Забележително, нали? Искал си да живееш с новата си жена в апартамента на майката на старата си съпруга. Това вече е висш пилотаж по нахалство.
— Млъкни!
— Няма да млъкна. Преди пет минути ти крещеше, че трябва да се махам. Сега е мой ред. А ти ще слушаш.
Гергана се отдалечи до прозореца и му обърна гръб.
— Пет години, Филипе. Работех по дванайсет часа на ден. Градях кариера. Мислех, че го правя за нас. За бъдещето ни. А ти през това време си строял друго бъдеще. С Диана. На моите — по-точно на майчините ми — квадратни метри.
— Ти си виновна! — избухна той. — На теб не ти пукаше за мен! Изобщо не ме забелязваше!
— Не съм те забелязвала? — тя се обърна бавно. — Готвех вечеря. Перях ризите ти. Помнех рождените дни на приятелите ти. Търпях събиранията им у нас. Надувах онзи глупав матрак за Илиян Симеонов, когато след развода си преспиваше тук цяла седмица. Това ли наричаш „не ме забелязваше“?
Филип отмести поглед.
— Това са битовизми. На мен ми трябваше друго.
— Какво друго? Възхищение? Аплодисменти, защото си станал сутринта? Медал за това, че веднъж седмично си изхвърлил боклука?
— Я върви по дяволите!
Гергана отиде до гардероба, отвори го и свали от най-горния рафт сгънатия надуваем матрак.
— Заповядай — каза тя и го хвърли към Филип. — Тази нощ ще спиш на него. В хола. Утре сутрин си тръгваш — при майка си, при Диана, където решиш. Все ми е едно.
Той улови матрака и се втренчи в него.