И на новото му семейство. Надявам се чуждите деца да му носят поне толкова радост, колкото собствената му дъщеря носи на мен.
Вратата се притвори тихо, почти без звук. Елена нямаше намерение да превръща тази среща в сцена. Нито да крещи, нито да се разплаква, нито да доказва нещо на когото и да било.
От другата страна се чу приглушено хлипане. После по стълбите се разнесоха бавни, несигурни стъпки.
Елена се върна в стаята. В кошарката си играеше Десислава Калинова — русокосо момиченце с кафяви очи и трапчинки по бузките. Детето вдигна глава, видя майка си и лицето му грейна.
— Мамо! — извика радостно тя и протегна ръчички.
Елена я взе на ръце и я притисна силно до гърдите си. Ето това беше истинското. Живото. Нейното. Само нейното.
А някъде долу, по стълбището, плачеше жена, която твърде късно беше осъзнала какво е изгубила. Не внучка — внучката никога не ѝ беше принадлежала. Беше изгубила правото да бъде наричана семейство. Право, което сама бе захвърлила преди две години, когато бе застанала на страната на предателството.
Елена целуна дъщеря си по нослето и се усмихна. Навън слънцето още огряваше прозорците. Предстоеше им съвсем обикновена вечер — баня, вечеря, приказка преди сън. Обикновеното щастие на един обикновен живот.
Животът, който тя беше изградила сама. Без Мартин Рилски. Без майка му. Без тяхната лицемерна обич, която се включваше и изключваше според удобството им.
— Хайде, мъниче — прошепна Елена на дъщеря си. — Да продължим нататък.
Светлана Борисова стоеше пред входа, сякаш краката ѝ бяха вкопани в земята. Беше вярвала, че Елена ще прости. Че времето заличава болката. Че кръвта е по-силна от обидата.
Но се оказа, че има врати, които се затварят завинаги. И никакви сълзи, никакви молби не могат да ги отворят отново.
Тя извади телефона си с треперещи пръсти и набра номера на сина си.
— Мартине — прошепна, когато той вдигна. — Не ме пусна. И никога няма да ме пусне.
В слушалката настъпи тежка пауза. После се чу уморена въздишка.
— Казах ти — отвърна Мартин Рилски. — Не трябваше да ходиш.
Светлана Борисова прекъсна разговора и бавно тръгна към спирката. Преди две години ѝ се струваше, че постъпва правилно. Че спасява сина си от неуспешен брак. Че му помага да намери истинското си щастие.
А сега синът ѝ отглеждаше чужди деца, новата му жена не искаше да ражда, а родната му внучка носеше чужда фамилия и чуждо бащино име.
Разплатата се оказа много по-жестока, отколкото някога беше могла да си представи.