Гергана Живкова едва беше прекрачила прага на жилището, когато съпругът ѝ Филип Овчар я пресрещна в антрето с изражение на човек, който вече е спечелил битката. Предателството, за което тя до този миг не беше подозирала, сякаш се носеше във въздуха заедно с натрапчивия аромат на чужд парфюм, попил в ризата му. А парите, които родителите им бяха вложили в този двустаен апартамент преди пет години, когато двамата току-що се бяха подписали още като студенти, изведнъж придобиваха съвсем различна тежест.
— Така, жено, само без сцени — заяви Филип и скръсти ръце пред гърдите си. — Имам любовница. Вече почти година. И искам да живея с нея тук. А ти си събери парцалите и се изнасяй.
Гергана бавно събу обувките си и внимателно остави чантата върху шкафчето. Майката на Филип, нейната свекърва, при всяко семейно събиране обичаше да разказва как „те с мъжа ѝ подарили на децата апартамент“. Очевидно Филип беше повярвал толкова силно в тази версия, че сега я гледаше като временна наемателка, попаднала там по недоразумение.
— Да не си оглушала? — повиши тон той. — Казвам ти го съвсем ясно: махай се оттук. Това жилище е мое. Майка ми е плащала за него. Твоята майчица е дала някакви жълти стотинки и толкова.
Гергана влезе в хола, седна в креслото и спокойно кръстоса крак върху крак. Пет години тя градеше кариера, докато Филип само се правеше на големия издръжник. Вече имаше двама души под свое ръководство, а това беше едва началото. Заплатата ѝ отдавна беше надминала тази на все още законния ѝ съпруг.
— Филипе — усмихна се тя, — продължавай. Става ми любопитно.
— Какво има да продължавам! — размаха ръце той. — Ти си студена като лед. Само работа, работа и пак работа. А на мен ми трябваше топлина. И си я намерих.
— Значи топлина — кимна Гергана. — И откога се грееш така?
— Казах ти, почти година! — раздразнено трепна рамото му. — И не ме гледай по този начин. Ти сама си виновна. Аз съм млад мъж, имам нужда от внимание, не от твоите графици и отчети.
Гергана извади телефона си, но дори не погледна екрана. Просто го остави до себе си върху подлакътника. Филип, увлечен в собствената си тирада, изобщо не забеляза движението.
— И какво, тя ще се нанесе тук при теб? — попита Гергана с почти искрено любопитство.
— Още тези дни! — вирна победоносно брадичка той. — Разводът е чиста формалност. Месец-два и край. Така че без истерии. Събираш си нещата и отиваш при майка си.
— Чакай малко — Гергана вдигна пръст. — Само да изясним нещо. Ти наистина ли си убеден, че апартаментът е твой? Тоест — на майка ти?
Филип завъртя очи с досадата на човек, принуден да обяснява очевидното на дете.
— Гери, не се прави на глупава. Моите родители купиха това жилище. Майка ти участва символично, колкото за тапети и пердета. И двамата го знаем.
— Паметта ти е забележителна — облегна се назад Гергана. — Само че е доста избирателна. Като при златна рибка, но наопаки — помниш неща, които никога не са се случвали.
— Не ми размътвай главата! — гласът му почти премина в писък. — Майка ми на всички е разказвала как двамата с баща ми са се съсипали от работа, за да ни осигурят апартамент!
— Да разказваш и да плащаш са различни действия, Филипе. И се доказват по различен начин.
Лицето на Филип потъмня от гняв. Очевидно не беше подготвен за това жена му да не плаче, да не изпада в истерия и да не го моли да размисли. Вместо това тя седеше спокойно, с лека усмивка, сякаш наблюдаваше забавно представление.
— Слушай, нямам намерение да споря с теб до безкрай! — посочи я той с пръст. — Събирай си багажа. Давам ти два дни.
Гергана взе телефона и набра номер. Филип се намръщи.
— На кого звъниш?
— На майка ти. Искам да уточня нещо за апартамента.