Те са хората, които идват при нас всяка събота и неделя, които знаят каква каша обича Десислава Калинова и коя приказка иска да ѝ се чете преди сън.
— И аз бих могла…
— Не — прекъсна я рязко Елена. — Не бихте могли. Преди две години вие вече направихте своя избор. Застанахте на страната на сина си и на жената, с която ми изневеряваше. Казахте ми — помня думите ви дословно: „Не го приемай толкова навътре, разводът е неизбежен.“ Забравихте ли? А аз тогава все още вярвах, че мога да поговоря с Мартин Рилски насаме. Само че той не посмя. Страхуваше се да застане срещу собствената си съпруга без майка си до него.
Светлана Борисова не отвърна нищо. Раменете ѝ се свлякоха, а в очите ѝ угасна и последната искра на увереност.
— Знаете ли какво ми каза, когато разбра, че съм бременна? — продължи Елена, без да повишава глас. — Попита ме: „Какво искаш, за да изчезнеш от живота ми?“ Не ме попита как съм. Не каза, че ще измислим нещо. Не се поинтересува дали ме е страх. Само поиска да разбере колко струва моето изчезване.
— Той беше объркан…
— Не. Беше страхлив. И алчен. А вие го знаете прекрасно, защото точно такъв сте го възпитали. И сега, когато се оказа, че новата му жена няма намерение да ражда, когато осъзна, че гледа чужди деца, а собственото му дете расте някъде далеч от него, изведнъж във вас се събуди бабината обич? Колко удобно, Светлана Борисова. Направо забележително удобно.
— Аз само исках да видя внучката си — гласът на Светлана Борисова се сниши, почти се превърна в молба. — Поне за миг… поне отдалеч…
— А аз исках бащата на детето ми да бъде до мен, когато раждам. Исках бабата да се обади и да ме поздрави. Исках поне един човек от вашето семейство да попита дали сме живи, дали имаме нужда от нещо. Но апартаментът беше откуп, нали помните? Откуп за мълчанието ми. За да се махна. За да не безпокоя повече вашия безценен Мартин Рилски.
Елена отстъпи крачка назад и сложи ръка на вратата.
— Е, Светлана Борисова, условията са изпълнени. Аз изчезнах. Завинаги.
— Но…
— За мен вие сте чужд човек. За дъщеря ми — още повече. Тя си има баба и дядо, които я обичат. Те бяха до нея, когато проходи. Те чуха първата ѝ дума. А вие… вие сте просто непозната жена, застанала на прага на чужд дом.
Светлана Борисова преглътна мъчително. В очите ѝ проблеснаха сълзи.
— Елена, моля те…
— Довиждане. Предайте поздрави на Мартин Рилски.