— Чувалите с неговите вещи пред вратата ми, повярвайте, са по-убедителни от всяка снимка.
— Беше с вашите домашни чехли.
— Зелените ли? Онези с динозаврите?
— Не. Сиви, на каре.
— А, това са ми „официалните“. Невероятно. Дори чужди чехли обува.
За няколко секунди и двамата замълчаха. После Данаил се засмя тихо, почти беззвучно.
— Знаете ли, Теодора, стоя сега на балкона, гледам двата чувала с парцали пред входа и ми е… леко. Все едно са ми ампутирали зъб, който ме е болял три години.
— Зъб не се ампутира. Вади се.
— Моят беше такъв, че само ампутация го оправя.
— Желая ви сили, Данаил.
— И на вас. Май се оказахме в една и съща лодка. Само че вие гребете по-бързо. Аз сигурно още месец щях да се чудя.
Теодора прекъсна разговора. Жилището около нея стоеше притихнало и празно. На пода личеше следата от масата на Петър. Върху рафта беше останал чист правоъгълник сред праха — мястото, където допреди малко бяха книгите му. В банята самотно стърчеше празната закачалка, на която висеше халатът му.
Обади се Даниела.
— Тео, как си? Видях, че си онлайн, а не пишеш.
— Дани, оказа се права.
— За изненадата ли?
— За нея. Само че не ми хареса.
— Разказвай веднага.
— Доведе децата с багажа им, а самият той ходел при бившата си. Отидох на адреса. Той ми отвори вратата. По домашни чехли. Ето ти изненада.
— И ти какво направи?
— Смених ключалките. Изпратих вещите му с хамали при бившата. Писах на мъжа ѝ. И подавам молба за развод.
— За колко време успя да свършиш всичко това?
— За четири часа. Може би за три и половина.
— Теодора, ти не си човек, ти си машина. Аз щях поне седмица да плача във възглавницата.
— Ще плача после. Сега нямам време. Сега трябва да се обадя на Донка Филипова и да проверя дали момчетата са вечеряли.
В същия момент Петър стоеше насред улицата с телефон в ръка, който не спираше да вибрира. Габриела звънеше за шести път. Данаил му беше изпратил съобщение от три думи: „Прибери си нещата. Негодник.“ Майка му беше написала: „Ела. Трябва да говорим.“
Той не отговори на никого. Само гледаше екрана, а всяко ново позвъняване звучеше като присъда.
Преди година всичко му се струваше подредено безупречно. Жена му го обича, децата са на сигурно място, бившата е на разположение, а нейният мъж не подозира нищо. Идеална конструкция. Като къща от карти.
И тази къща се срина за четири часа. Едно пътуване на Теодора до адреса — и всичко се разпиля. Жена му смени ключалките. Данаил научи истината. Майка му чакаше обяснения. Габриела беше в паника.
Телефонът отново иззвъня. Пак Габриела.
Петър отхвърли обаждането. Пъхна апарата в джоба си и тръгна по улицата. Без да знае накъде. Без да знае защо. Без да има представа какво следва оттук нататък.
А Теодора вече набираше свекърва си.
— Донка Филипова, момчетата вечеряха ли?
— Вечеряха, Теодорче. По четири палачинки изядоха всеки. Вече спят.
— Благодаря ви.
— Тео… ще подадеш ли молба за развод?
— В понеделник.
— Няма да те разубеждавам. Заслужи си го. Но момчетата… ти се привърза към тях, нали?
— Да. Калин ми рисува картички всяка неделя. А Теодор, когато се научи да чете, първо на мен прочете думата „слънце“.
— Ти направи за тях повече, отколкото баща им през последната година.
— Децата не са виновни за нищо. Ако имате нужда от помощ, ще бъда наблизо. Но с Петър — дотук.
— Знам, Теодорче. Знам.
Теодора остави телефона върху нощното шкафче. Апартаментът беше тих, опразнен и — най-сетне неин. Нямаше чужди чанти в коридора. Нямаше чужди лъжи във въздуха. Нямаше чужди чехли до вратата.
Тя се приближи до огледалото и се вгледа в отражението си. Очите ѝ бяха сухи. Брадичката — високо вдигната. На двадесет и осем години беше успяла за един ден едновременно да остарее и да се подмлади.
Даниела ѝ изпрати съобщение: „Гордея се с теб.“
Теодора се усмихна леко и написа в отговор: „Благодаря. Оттук нататък продължавам да живея.“