Раниците също.
— Къде да ги закараме? — попита по-възрастният от хамалите, докато нагласяше чувалите един до друг.
— Улица „Зелена гора“ номер четиринайсет, апартамент четирийсет и едно — отвърна Теодора. — Оставете ги пред вратата. Ако никой не отвори, оставете ги долу, до входа.
Ключарят приключи със смяната на бравата за около четирийсет минути. Подаде ѝ три чисто нови ключа, още лъскави и студени. Теодора плати, заключи след него и остана сама в притихналия коридор. После просто се отпусна на пода, сякаш едва тогава тялото ѝ разбра какво беше направила.
Телефонът иззвъня след час и половина. На екрана светеше името на Петър.
— Теодора! Какво, по дяволите, си направила?! Габриела ми звъни и крещи, че някакви чували били стоварени пред тях!
— Точно така — каза тя спокойно. — Това са твоите вещи. И вещите на децата ти. Изпратих ги на единствения адрес, на който, както се оказа, прекарваш съботите си.
— Ти нормална ли си?! Тя има мъж! Данаил ще се прибере довечера — какво ще си помисли?!
— За Данаил не се тревожи. Вече му писах. Изпратих му адреса, часа на посещението ти и кратко резюме на вашите „протекли кранове“. Оказа се доста разумен човек. Отговори ми само с една дума: „Благодаря“.
— Ти… Не си го направила.
— Направих го, Петър. И щях да го направя много по-рано, ако цяла година не вярвах на всяка твоя дума. Знаеш ли кое е почти смешно? Толкова беше убеден, че съм глупава, че престана дори да се прикриваш. В сряда доведе момчетата, а после спокойно тръгна към Габриела през главния вход. Дори не се огледа — ами ако жена ти стоеше зад ъгъла?
— Теодора, чуй ме…
— Не. Сега ти ще ме чуеш. Момчетата са при Донка Филипова. Добре са, нахранени са и си играят с конструктор. Бравата вече е сменена. В понеделник подавам молба за развод.
— Не можеш така! Ние все пак…
— Какво „ние все пак“? Имахме уговорка? Да, Петър, имахме. Децата — с Габриела. Уикендите — за нас. Верността — и от двамата. Ти успя да нарушиш и трите условия в рамките на една година. Ако това беше договор, вече щеше да плащаш неустойка.
— Не съм ти изневерявал!
— В събота сутрин си отворил вратата на апартамента на бившата си жена по домашни чехли. Можеш, разбира се, да го наречеш „помощ за крана“, но тогава си най-некадърният водопроводчик в града, защото кранът така и не е оправен.
От другата страна настъпи тишина. Теодора чу единствено тежкото му дишане.
— Откъде знаеш за крана?
— Вчера те чух как си упражняваш оправданието. Мърмореше си в банята и явно мислеше, че спя. „Кранът протече, тя ми звънна, само се отбих.“ Петър, дори не умееш да лъжеш убедително. Поне да беше казал „спука се тръба“ — звучи по-сериозно.
— Теодора, идвам. Ще поговорим като хората.
— Не идвай. Ключовете вече са други. Разговорът приключи. Искам да запомниш само едно: съгласих се да се омъжа за теб, въпреки че знаех за децата. Обикнах ги. Всеки уикенд — парк, рисуване, приказки, книжки. А ти през това време уж беше при приятел или при майка си. Между другото, Донка Филипова потвърди — за последните четири месеца не си стъпвал при нея нито веднъж.
— Тя това ли ти каза?!
— Не само това. Каза ми: „Теодора, благодарна съм ти, че търпиш сина ми. Той не го заслужава.“ И знаеш ли какво? Права е.
— Няма къде да отида.
— Имаш адреса на Габриела, където явно се чувстваш като у дома си. Имаш и адреса на Донка Филипова, която очаква обяснения. В краен случай имаш цялата планета — място ще се намери. Само че моят апартамент вече не е в списъка.
Теодора прекъсна разговора и блокира номера му. После блокира всички други възможни начини, по които би могъл да се свърже с нея. Накрая седна на малката табуретка в коридора и остана така цяла минута, обгърната от тишина.
Телефонът отново звънна, този път от непознат номер. Тя вдигна.
— Теодора? Данаил се обажда. Мъжът на Габриела. Или по-точно, от днес май вече бившият ѝ мъж.
— Данаил… Съжалявам, че трябваше да стане така.
— Не съжалявайте. Отдавна имах подозрения, но ми липсваше доказателство. Вие ми дадохте точно него.