— Когато човек няма какво да крие, не започва да крещи — продължи Теодора тихо. — Просто подава номера и спокойно си допива компота. А ти в момента приличаш на котарак, хванат върху масата с риба между зъбите. Рибата вече е глътната, но невинната физиономия никак не ти се получава.
Петър не намери какво да отговори. Мълчанието му беше достатъчно. Теодора само кимна, сякаш си беше записала още една точка в ума.
— Добре. Късно е. Момчетата са изморени. Ще им постеля в хола. А утре ще довършим този разговор.
Нощта се проточи тежко и безмилостно. Теодора лежа будна, втренчена в тъмния таван, и отново и отново в главата ѝ изплуваха думите на Даниела — нейната приятелка, казани преди година.
„Подготви се за изненада, само че няма да ти хареса. При сестра ми Невена беше същото — разведе се, детето остана при нея, но щом ѝ се отвори възможност, го пробутваше на бившия си. Не за ден-два, а за седмици, понякога и за месеци. А издръжката си я искаше до стотинка. Накрая бившият ѝ се премести в друг град, само и само да не полудее.“
Тогава Теодора беше махнала с ръка. Даниела винаги преувеличаваше, винаги виждаше драма там, където другите виждаха битов проблем. Но сега всяка нейна дума звучеше почти като предупреждение, което Теодора не беше пожелала да чуе.
На сутринта Петър започна да се приготвя за излизане.
— Трябва да отида по работа. Имам ангажименти.
— Разбира се — каза тя без изненада. — Ти винаги имаш ангажименти. Особено в събота.
— Пак ли започваш?
— Още не съм започнала. Върви. Аз ще се погрижа за момчетата. Както обикновено.
Той излезе. Теодора изчака около двайсет минути, облече близнаците и ги заведе при Донка Филипова.
Свекърва ѝ отвори вратата, видя внуците си и още по лицето ѝ пролича, че е разбрала всичко.
— Влизайте, милички. Баба ще ви направи палачинки.
Момчетата хукнаха навътре. Донка Филипова задържа Теодора за ръката.
— Теодорче, прости му. Не знам какво става с него. И мен ме лъже.
— Донка Филипова, трябва ми точният адрес на Габриела. Казахте ми улицата, но не и номера на блока и апартамента.
Свекърва ѝ въздъхна.
— Улица „Зелена гора“ 14, апартамент 41. Само те моля, не действай прибързано.
— Не режа от раз — отвърна Теодора. — Отварям внимателно. Като хирург.
После тръгна към адреса. Входът беше обикновен, четвъртият етаж — тих, а на вратата стоеше номер 41. Теодора натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки, после метално щракване.
Вратата отвори Петър.
Мина една секунда. После втора. И трета. Лицето му се издължи, устните му се разтвориха, а погледът му започна да се стрелка насам-натам — като на човек, уловен в толкова очевидна лъжа, че дори оправданието вече изглежда смешно.
Теодора го изгледа мълчаливо. После погледът ѝ мина покрай рамото му — дамско палто на закачалката, домашни чехли в коридора. Накрая отново се спря върху него.
Не каза нищо. Просто се обърна и тръгна надолу по стълбите.
— Теодора! Чакай! Не е това, което си мислиш! Аз само помагах! Спукал се бил кранът, тя ми се обади и дойдох!
Гласът му я настигаше по стълбището и се блъскаше в стените на входа. Теодора не се обърна нито веднъж. Излезе навън, пое дълбоко въздух и извади телефона си.
Първо набра ключар.
— Добър ден. Трябва да сменя патрона на входната врата. Ще ви продиктувам адреса. Можете ли до час? Чудесно.
Второто обаждане беше до фирма за преместване.
— Здравейте. Нужни са ми двама хамали за събиране и изнасяне на вещи. Обемът не е голям — няколко чувала с дрехи, бюро, кресло. Адресът за доставка е друг. Да, всичко ще се побере с един курс.
Теодора вървеше бързо по улицата. Вече нямаше съмнение. Габриела беше прехвърлила децата на Петър, а всъщност — на нея, за да освободи жилището си за срещи с бившия си мъж. Схемата беше прозрачна: децата — навън, любовникът — обратно вътре.
Само че Габриела имаше законен съпруг — Данаил. Донка Филипова беше споменавала името му. И Теодора вече знаеше точно какво ще направи.
Когато стигна пред блока, ключарят вече я чакаше до входа с куфарче инструменти. Хамалите пристигнаха след още петнайсет минути. Теодора отключи апартамента и без да бърза, спокойно и подредено, започна да събира вещите на Петър.
Зимното му яке. Обувките му. Трите рафта с книги. Бюрото от кабинета, сгъваемото кресло, два големи чувала с дрехи. Детските вещи прибра внимателно в отделни пликове. Играчките.