Теодора стоеше в антрето и мълчаливо гледаше двете момчета, преметнали еднакви раници на раменете си. Зад тях се извисяваше Петър, стиснал по една огромна пътна чанта във всяка ръка. Беше сряда. Съвсем обикновена сряда, не събота.
— Кого доведе в дома ми? — попита тя с равен, почти прекалено спокоен глас. — Нали ясно се бяхме разбрали, че децата от първия ти брак няма да живеят при нас.
Петър се промъкна покрай нея в коридора и остави чантите на пода.
— Не започвай, Теодора. Нещата се промениха. За месец. Най-много за два.
— А може би за три? — Теодора приклекна пред близнаците, усмихна им се и ги погали по главите. — Момчета, влезте в стаята. На рафта има конструктор. Поиграйте си малко, докато с баща ви поговорим.
Децата се отдалечиха. Теодора затвори вратата след тях и се обърна към съпруга си.
— Петре, правилно ли разбирам? В сряда вечер ми довеждаш децата с багаж и просто ме поставяш пред свършен факт?
— А какво очакваше да направя? Те са ми синове! Да ги оставя да спят навън ли искаш?
— Много удобна логика. Когато се оженихме, ти се кълнеше, че момчетата ще живеят при Габриела. Помниш ли го, или паметта ти работи като меню в евтина столова — показва само онова, което ти изнася?
— Казах ти, временно е!
— Временно е събота и неделя. Две големи чанти и приказки за три месеца вече се наричат преместване. Усещаш ли разликата?
Петър започна нервно да крачи из коридора.
— Няма да ти давам отчет за собствените си деца. Този дом е и мой.
— Не, Петре. Това е моят апартамент. Беше мой преди теб и ще остане мой и след теб. И преди пак да произнесеш думата „мой“, погледни документите. Там има една фамилия, но тя не е твоята.
Теодора извади телефона си и набра номера на свекърва си. Петър рязко се напрегна.
— Затвори. Не смей да звъниш на майка ми!
— Защо? Щом ти взимаш решения вместо двама ни, може би и тя не знае, че изведнъж е станала баба на пълен работен ден?
— Теодора, предупреждавам те!
— Предупреждаваш ме? За какво? Че след пет минути Донка Филипова ще разбере как синът ѝ се разпорежда с чужд апартамент?
В слушалката прозвучаха няколко сигнала. Свекървата вдигна на третия.
— Донке Филипова, добър вечер. Кажете ми, знаете ли, че Петър доведе Калин и Теодор у нас? Не за гости. С багаж.
Настъпи кратко мълчание. После се чу гласът на свекървата — объркан и искрено изненадан.
— Теодорче, нищо не знам. Не ми е казал и дума. Как така с багаж?
— Две огромни чанти. И обяснение от типа „месец, може два, може три“. Затова питам — това общ семеен план ли е, или поредната му самодейност?
— Господи… Теодора, толкова съм ти благодарна за търпението. Ти и без това всяка събота и неделя се занимаваш с момчетата, докато той уж ходи при приятели. Ще говоря с него.
— Благодаря, но мисля сама да се оправя. Само ми трябва адресът на Габриела. Искам да разбера защо изведнъж е решила да прехвърли децата.
Свекървата продиктува адреса. Петър стоеше пребледнял до стената, сякаш се беше залепил за нея.
— За какво ти е адресът ѝ? Какво си намислила?
— А ти защо побледня? Ако всичко е чисто, от какво се страхуваш?
— Не се бъркай там, Теодора. Това не е твоя работа.
— Не е моя? Момчетата са в моя апартамент, спят на моя диван и ядат на моята маса. Всяка събота и всяка неделя аз рисувам с тях, разхождам ги и ги храня, докато ти си „при приятел“ или „при майка си“. Само че, както се оказа, майка ти също не те вижда. Та къде ходиш през уикендите, Петре?
— Не съм длъжен да се отчитам!
— Разбира се, че не си. Но и аз не съм длъжна да бъда безплатна бавачка на чужди деца, докато баща им се забавлява някъде.
Теодора пристъпи към него и го погледна право в очите.
— Дай ми телефона на Габриела.
— Не.
— Защо?
— Защото казах не! Стига си ме разпитвала като на разследване!
— Знаеш ли, Петре, отказът ти говори повече от всяко признание.