Лицето на Александър за една-единствена секунда се обезкърви. От топлия му, самодоволен цвят не остана нищо — кожата му доби мъртвешки сивкаво-зелен оттенък, като стар балатум в болничен коридор. Устните му се разтвориха, сякаш се канеше да каже нещо, но от гърлото му не излезе нито звук. Той само стоеше и гледаше Надежда. А тя му отвръщаше със същия спокоен, почти равен поглед.
— Торта „Червено кадифе“ — каза тя с глас, в който нямаше нито трепване, нито истерична нотка. — Шоколадова сфера с изненада отстрани. Точно както беше поръчано.
Щом чу гласа ѝ, Александър отстъпи назад. Гърбът му се блъсна в касата на вратата към хола.
— Наде… — изхриптя той едва-едва. — Ти… как… какво правиш тук…
Ралица се вцепени. Бавно премести поглед от пребледнелия Александър към неподвижната Надежда. Усмивката ѝ се стопи от лицето, а на мястото ѝ остана само отворена от недоумение уста, очертана с яркочервено червило.
— Сашо? — попита тя, без да разбира. — Вие познавате ли се? Коя е тази?
— Доставката от жената-патка — отвърна Надежда и я погледна право в очите. — Същата онази изненада, с която трябваше да започне новият ви живот. В шоколадовата сфера има брачната ми халка. И една кратка инструкция за употреба на този мъж.
После погледът ѝ се върна към Александър. Изглеждаше жалък. От онзи самоуверен блясък, от лъскавото доволство на сит котарак, не беше останала и следа. Пред нея стоеше уплашен мъж, хванат на местопрестъплението, който стискаше бутилката вино така, сякаш тя можеше да го спаси.
— Александре, долу при портиера има два черни чувала — продължи Надежда с делови тон, все едно обсъждаше списък за пазаруване. — Събрала съм ти нещата. Сложих и зимните обувки, казват, че ще застудява. Ключовете от нашия апартамент ще оставиш на шкафчето, когато дойдеш да си вземеш останалите боклуци. Утре няма да съм вкъщи. С децата ще ходим в парка.
— Наде, чакай… нека поговорим… Не е това, което си мислиш, мога да ти обясня! — Александър пристъпи към нея и протегна ръка, но тя дори не помръдна.
— Сериозно ли? Пак ли ще е служебен тиймбилдинг? — леко повдигна вежда Надежда. — Недей да се излагаш повече. Яжте тортата. Вкусна е, постарах се.
Ралица, която най-сетне започна да осъзнава размера на бедствието, остави кутията върху табуретката в антрето. В очите ѝ се блъскаха ярост и разочарование. Разкошната ѝ победа се беше разпаднала за миг. Вместо красива приказка, в която тя спасява нещастен мъж от ноктите на някаква зла съпруга, получи унижение в собственото си антре. И мъж, който мънкаше жалки оправдания пред жена си, без дори да се опита да защити своята „муза“.
— Значи ти… — Ралица изгледа Александър с отровна злоба. — Ти нищо не си ѝ казал? Нали ме уверяваше, че от година не спите в едно легло!
— Оправяйте се сами — отсече Надежда.
Обърна се към вратата и хвана студената метална дръжка.
— Мир и любов ви желая.
Излезе на площадката и затвори след себе си тежката врата — спокойно, внимателно, но достатъчно плътно. Щракването на ключалката прозвуча като изстрел от стартов пистолет.
Надежда влезе в асансьора и натисна бутона за партера.
Докато кабината слизаше надолу, тя извади телефона си, отвори банковото приложение и прехвърли всички пари от общата им сметка към личната си карта, до която Александър нямаше достъп. След това влезе в контактите и добави номера му в черния списък.
Когато излезе от входа, портиерът ѝ кимна за довиждане. Двата черни чувала стояха самотно до стената и чакаха новия си собственик.
Надежда се качи в колата, постави ръце на волана и запали двигателя. Навигацията показа, че задръстванията вече са се разнесли и пътят обратно ще отнеме само трийсет и пет минути.
Тя потегли през нощния град. В купето се усещаше ароматът на нейния парфюм, примесен съвсем леко с мирис на ванилов екстракт. Пусна музика и увеличи звука. Тежестта, която два дни я притискаше в гърдите, беше изчезнала. Въздухът влизаше в дробовете ѝ леко, свободно, без болка.
Утре беше събота. Децата щяха да се наспят, а тя щеше да им направи палачинки — точно както ги обичаха. После щяха да отидат в парка. Без Александър. Без вечното му мрънкане колко скъпи били билетите. Без непрестанното му забиване в телефона.
Надежда погледна дясната си ръка, отпусната върху волана. Безименният ѝ пръст беше съвсем гладък. Нямаше следи. Нямаше белези. Така беше правилно. Животът продължаваше — и най-интересното в него тепърва започваше.