— Добре. Приятен тиймбилдинг — отвърна Надежда със същия спокоен тон.
Тя остана до прозореца, докато светлините на колата му се стопиха зад завоя. Едва тогава отиде до килера и извади два огромни черни чувала за строителни отпадъци — от онези по сто и двайсет литра, здрави и дебели.
В спалнята отвори гардероба. Движеше се без припряност и без гняв, с точността на човек, който е решил най-сетне да направи основно разчистване. Пуловери, тениски, дънки, чорапи, бельо — всичко едно след друго потъваше в първия чувал. След тях заминаха маратонките му и зимните обувки. Вторият се напълни с принадлежностите за бръснене от банята, любимата му чаша с отчупената дръжка, зарядните за телефона, някакви негови документи от бюрото и старата игрова конзола, на която висеше почти всяка събота и неделя.
Когато приключи, Надежда стегна връзките на двата чувала.
После се облече. Не избра рокля, не сложи грим, не се опита да изглежда като „изоставена жена с достойнство“. Просто нахлузи удобни дънки и сив пуловер, а косата си върза на опашка. Нямаше нужда от сцени, от поза, от театър. Предстоеше ѝ единствено да направи доставка.
Първо занесе чувалите до асансьора. След това се върна за тортата. Бялата кутия с прозрачен капак, пристегната с червена сатенена панделка, изглеждаше безупречно.
Надежда натовари черните вързопи в багажника на своята „Киа“, а кутията с тортата постави внимателно на предната седалка до себе си.
Навигацията изчисли четирийсет и осем минути път. Адресът беше в другия край на града. Тя излезе от двора и се вля в гъстия петъчен трафик.
Движението пълзеше мъчително. На моста се беше образувало задръстване заради лека катастрофа. Надежда седеше зад волана и почти механично редуваше газ и спирачка. От радиото монотонно звучеше гласът на водещ от вечерно предаване, който обсъждаше цените на имотите. Навън премигваха витрини, фарове и червени стопове.
Не изпитваше страх. Не усещаше и болка. В главата ѝ работеше студена, ясна сметка: апартаментът беше нейна собственост, дарен от родителите ѝ, така че Александър нямаше какво да претендира. Бизнесът ѝ не се водеше официално, а цялото оборудване беше купувала сама. Издръжката за двете деца, изчислена върху официалната му заплата, щеше да е прилична. Щеше да се справи. Винаги се беше справяла — особено през първите пет години от брака им, когато той „търсеше себе си“ и сменяше работа след работа.
Петдесет минути по-късно Надежда спря пред високите порти на луксозен жилищен комплекс.
— Курьер съм, доставка за апартамент осемдесет и четири — каза тя в домофона.
Охраната отключи пешеходната врата.
Тя извади от багажника двата тежки чувала, преметна дръжките им през раменете си и взе кутията с тортата в ръце. Стигна до входа. Консиержът — възрастен мъж с униформа — я изгледа въпросително, щом видя товара ѝ.
— Добър вечер. Това е за апартамент осемдесет и четири — обясни Надежда и остави черните чували направо върху плочките до бюрото му. — Собственикът след малко ще слезе да ги вземе. Ще ги наглеждате ли две минути?
— Разбира се — кимна мъжът.
С кутията в ръце Надежда влезе в асансьора и натисна бутона за дванайсетия етаж. Кабината потегли нагоре плавно, с тихо бръмчене.
Вратата на апартамент номер 84 беше масивна, от онези, зад които почти нищо не се чува. Надежда натисна звънеца.
Отвътре се доловиха леки стъпки. Бравата щракна. Вратата се отвори широко.
На прага стоеше Ралица. На живо изглеждаше малко по-възрастна, отколкото на снимката в месинджъра. Беше облечена в прилепнала копринена рокля тип комбинация, в наситен изумруден цвят. Косата ѝ беше оформена безупречно, гримът — ярък и внимателно нанесен. От апартамента лъхаше на скъп парфюм, смесен с миризма на печено месо.
— О, най-после! — проточи Ралица, щом забеляза тортата. — Вече реших, че сте останали в задръстването. Дайте я насам.
Надежда прекрачи прага и се озова в просторно антре с голям огледален гардероб. Някъде навътре, откъм хола, тихо се носеше джаз.
— Котенце, тортата пристигна! — извика Ралица, докато вземаше кутията от ръцете на Надежда. — Ела бързо, ти ще разбиваш изненадата!
В коридора се появи Александър. В едната си ръка държеше тирбушон, а в другата — бутилка червено вино.
Той направи крачка към антрето. После вдигна поглед.
За миг всичко замръзна. Надежда видя как тирбушонът се изплъзна от пръстите му, но той успя непохватно да го улови почти до пода.