— обясни Надежда, прекъсвайки тежкото мълчание. — Монтирали са нови турникети, а нейната карта се оказа размагнитена. Наложи се лично да отида при директора и да изяснявам случая.
— Мхм — измънка Александър с пълна уста. — Пълен цирк. Между другото, Наде, съвсем забравих да ти кажа. В петък имаме служебно излизане. Някакъв тиймбилдинг, да му се не види. Шефът настоя всички да присъстват. Така че в петък направо след работа тръгвам извън града, в една почивна база. В събота към обяд ще съм обратно.
Изрече го с такава лекота, сякаш съобщаваше, че ще мине през магазина за хляб. Дори не си направи труда да откъсне поглед от екрана на телефона. По лицето му не трепна нищо.
— Тиймбилдинг? — повтори Надежда бавно. — Ясно. Сам ли ще си приготвиш багажа, или да ти го стегна аз?
— Какъв багаж толкова — махна небрежно той с ръка. — Хвърли в раницата една чиста риза, бельо и някакви тоалетни принадлежности. То там основно ще е пиене и глупости.
Надежда не отговори. Стана от масата и започна да прибира мръсните чинии. Пусна водата, а гъбата запълзя по порцелана с познатото, почти механично движение. Обикновена домашна рутина. Преди я изнервяше до краен предел, а сега ѝ носеше странно усещане за стабилност. Докато ръцете ѝ вършеха нещо просто и ясно, умът ѝ можеше да подрежда всичко хладно, точно и без излишни емоции.
В четвъртък сутринта, след като изпрати децата на училище, Надежда се зае с поръчката.
Торта „Червено кадифе“. Работеше спокойно и последователно — преся брашното, смеси го с какаото и бакпулвера. В купата на планетарния миксер маслото вече се разбиваше със захарта. Равномерното бръмчене на мотора изпълваше кухнята и заглушаваше мислите ѝ. После добави яйцата, а след тях на тънка струя наля айряна с разтворената в него наситеночервена боя. Тестото се обагри в плътен, дълбок цвят — почти като прясна кръв.
Разпредели сместа във формите и ги сложи във фурната. Докато блатовете се печаха, приготви крема. Крем сирене, сметана, пудра захар. Всяко движение беше отработено през годините до съвършенство.
Да работи с фондан и с тесто, докато носи пръстени, беше неудобно — фината захарна пудра и брашното се набиваха под халката. По навик Надежда издърпа златния брачен пръстен от безименния пръст на дясната си ръка. Остави го върху малката полица с подправки и се загледа в дланта си.
Дванадесет години брак. Би трябвало след толкова време металът да е оставил трайна следа, почти белег върху кожата. Но нямаше нищо. Мястото на пръста беше гладко, равно, със същия цвят като останалата кожа. Нито по-светла ивица, нито отпечатък от дългото носене. Сякаш този брак, тези дванадесет години, обещанията пред длъжностното лице и всичко, което бе последвало, никога не бяха съществували. Просто един обикновен пръст.
Надежда се усмихна криво. В това имаше някаква жестока символика.
После отпечата снимката на хранителния принтер. Върху листа захарна хартия лежеше лицето на съпруга ѝ. Тя го изряза внимателно по контура и премина към изработването на „изненадата“.
Ралица, след като се беше нагледала на модерни блогърски видеа, настояваше отстрани на тортата да има обемна куха сфера от тъмен шоколад. „Ще я счупя със специално дървено чукче, а вътре трябва да има изненада! Напишете на пергамент: „Нашият нов живот започва днес!“ — беше нареждала тя в поредното гласово съобщение.
Надежда темперира шоколада. Загря го, охлади го върху мраморната плоча, после отново го затопли съвсем леко. Изля лъскавата маса в силиконова полусфера. Шоколадът се разстла безупречно, на равен, гладък слой.
Когато двете половини се втвърдиха, Надежда взе малко парче плътна хартия. Нямаше никакво намерение да пише за нов живот. Вместо това написа кратко и съвсем по същество:
„Кредитът за неговия Форд е на негово име. Остават още три години по 600 лв. месечно. Хърка, когато спи по гръб. На левия крак от време на време му избива гъбичка. Жената-глупачка предава щафетата. Вещите му ще бъдат долу при консиержа.“
Нави бележката на стегнато руло. После взе от полицата с подправките златната си брачна халка. Постави листчето и пръстена в едната шоколадна половина и внимателно залепи ръбовете с разтопен шоколад. Изненадата беше готова.
В петък вечерта Александър нервно се въртеше в антрето. Беше облякъл чисти дънки и вече нахлузваше якето си.
— Хайде, тръгвам, че ще изпусна служебния автобус — каза той и бегло целуна Надежда по бузата. — Кажи на децата, че татко изкарва пари. В неделя ще ги заведа в парка.