— Тортата трябва да изглежда наистина впечатляващо, ясно ли е? Без онези остарели украси, които всички правят. Не искам розички от маслен крем, нито някакви кичозни лебеди. Моят мъж заслужава най-доброто — все пак имаме годишнина. Пълнежът да бъде „червено кадифе“. И най-важното: отгоре трябва да има ядлива снимка. Сега ще ви изпратя кадъра, на него е просто невероятен. Моето коте. А до тортата искам балон с изненада.
Гласовото съобщение в чата продължи четиридесет секунди. Надежда го изслуша докрай, докато по навик минаваше с влажната гъба по кухненския плот. Клиентката, която се представяше като Ралица, ѝ пишеше още от предната вечер и беше отхвърлила скица след скица. Веднъж цветът на фондана ѝ изглеждаше „твърде евтин“, друг път шрифтът за надписа бил „без достатъчно страст“. Надежда стискаше зъби и търпеше. Поръчката беше скъпа, а в тяхното семейство излишни пари никога нямаше. Особено сега, когато на децата им трябваха частни уроци.
Телефонът иззвъня кратко. Беше пристигнала снимка.
Надежда остави гъбата, изплакна ръцете си под чешмата, подсуши ги с кухненската кърпа и едва тогава отключи екрана.
Беше свикнала на подобни фотографии да вижда непознати лица — усмихнати мъже с въдици, сериозни началници в костюми, момчета с китари. Но от този кадър, присвил леко очи срещу слънцето, я гледаше собственият ѝ съпруг. Александър.
Беше облечен в същата тъмносиня поло риза, която Надежда му беше купила на намаление миналия месец. Зад него се различаваха дърветата на някакъв парк. Александър се усмихваше така, както у дома не се беше усмихвал отдавна — спокойно, доволно, като нахранен котарак.
Всичко наоколо сякаш спря. В нея се отвори празно място, все едно някой беше изметъл до последно всички чувства. Задушният, тежък въздух в кухнята, напоен с миризмите на храна, изведнъж стана непоносим. Трябваше ѝ само глътка въздух. Тя пристъпи към прозореца. С усилие завъртя дръжката и открехна крилото. В стаята нахлу студен, остър вятър, заедно с шума от улицата, и това я върна към действителността.
Пръстите ѝ сами написаха отговора: „Получих снимката. Качеството е добро, става за печат. Какъв надпис желаете под фотографията?“
Ралица набира дълго. Очевидно много ѝ се искаше да се разприказва, да се похвали пред непознатата сладкарка с победата си.
„Напишете: За победителя от неговата Муза. Знаете ли, ние се запознахме точно преди една година. Тогава той беше толкова объркан и изгубен. Жена му е типична скучна домакиня. Седи си вкъщи, пече си разни сладкиши и го тормози за всяка стотинка. С нея му е смъртно досадно. Аз му показах какво означава истински живот. Този петък празнуваме една година, а той ми каза, че най-после е готов да подаде молба за развод. Така че тази торта е символ на нашата победа. Направете я съвършена!“
Надежда прочете съобщението два пъти. Нещо болезнено я стегна под ребрата. Скучна домакиня. Тормози го за всяка стотинка.
„Ще я направя както трябва — написа тя. — Моля, уточнете адреса и часа за доставка в петък.“
„Жилищен комплекс „Нова Витоша“, улица „Строител“ 14, апартамент 84. Към седем вечерта. Той ще дойде при мен направо след работа.“
В антрето се чу щракване на ключалката. Входната врата хлопна, а след миг на пода тежко тупна захвърлена раница. Александър се беше прибрал от работа.
От детската стая веднага изскочиха единадесетгодишният Преслав и осемгодишната Даниела.
— Тате си дойде! — извика Даниела и се хвърли на врата на Александър.
Надежда излезе от кухнята. Мъжът ѝ се събуваше, дърпайки маратонките без ръце, като настъпваше петите им. Обикновена вечер. Обикновен съпруг. Леко уморен, с набола брада и с познатата миризма на метро и цигари.
— Капнал съм като куче — въздъхна Александър и я целуна по бузата. Устните му бяха сухи и студени. — На работа е пълен хаос, шефът пак беснее. Какво има за вечеря?
— Макарони с кайма и салата — отвърна Надежда с равен глас. — Върви да си измиеш ръцете.
Седнаха около масата. Александър ядеше бързо, почти лакомо, като загребваше макароните и ги редуваше със зеленчуци от салатата. Надежда само побутваше с вилицата храната в чинията си и го наблюдаваше как дъвче. Как се движат челюстите му. Как се намръщва, докато преглежда нещо в телефона си. Как е могъл цяла година да спи с друга жена, а после да се връща тук, да яде вечерята ѝ и да целува децата за лека нощ?
— Представяш ли си, днес охранителят едва не остави Даниела пред входа на училището.