Виждах ясно, че гневът му не е насочен нито към торбите, нито дори към майка му. Ядосваше се, защото бях престанала да бъда удобното зъбно колело в семейната им машина. Преди той донасяше проблема, а аз го превръщах в изпрани, сгънати купчини. Сега проблемът си оставаше при него.
Вечерта все пак измъкна торбите от банята и ги струпа в антрето. Не за да ги върне. Само за да покаже колко пречат.
– Гледай си ги – подхвърли той.
Погледнах. Четири чувала заемаха почти половината проход. От единия се беше изтърколила детска тениска с петно от плодове. Георги чакаше да реагирам. Вместо това минах покрай него, взех чантата си с лаптопа и се прибрах в стаята да работя.
Към девет Донка Огнянова се появи лично.
Влезе без да звъни. Ключове имаше още от времето, когато заминавахме на почивка и я молехме да полива цветята. След нея се влачеше Мила, сестрата на Георги, с пета торба в ръце. Държеше я с две ръце, сякаш носеше подарък, но лицето ѝ беше кисело.
– Ето докъде я докарахте – каза свекърва ми и огледа антрето. – Пълен цирк.
Излязох от стаята и застанах до вратата. Георги стоеше до шкафа за обувки. Не ме поглеждаше. Гледаше майка си така, както ученик гледа родител, дошъл да се разправя заради него.
Донка Огнянова събу ботушите си, подреди ги прилежно с върховете към стената и продължи навътре, без да пита. Тя винаги така прекрачваше прага ни – не като гост, а като човек, който влиза в собствено владение, където ние по някаква грешка живеем.
– Елена, ти си зряла жена – започна тя. – Нима трябва да ти се обяснява, че в едно семейство хората си помагат?
Мила остави торбата на пода и побърза да добави:
– Аз съм с две деца. Чисто физически не смогвам.
Погледът ми се спря върху ноктите ѝ. Пресен тъмен лак, идеално оформени. Най-отгоре в торбата лежеше якето на мъжа ѝ. Значи цялото им семейство не смогваше – включително възрастният мъж, който имаше сили да носи това яке, но не и да го сложи в пералнята.
– Разбирам, че не ви стига времето – отвърнах. – Затова тези торби ще отидат там, където перат срещу заплащане.
Свекърва ми присви очи.
– Какво заплащане?
Отидох до стаята и се върнах с лист. През деня, докато Георги демонстративно местеше чувалите из коридора, бях намерила най-близката пералня на самообслужване. Бях записала адреса, работното време и цените. Нищо особено. Обикновен лист хартия. Черни букви, подредени редове.
– Ето адреса. Имат големи машини за одеяла, пердета и якета. Работят до десет вечерта.
Мила първа грабна листа, прекара очи по него и изсумтя.
– Сега и за пране ли да плащаме?
– Ако прането е ваше – да.
Донка Огнянова се изпъна. Изражението ѝ беше на човек, дошъл да получи послушание, а вместо това получил инструкция.
– Георги, чуваш ли това?
Георги най-сетне ме погледна.
– Елена, стига. В момента унижаваш майка ми.
– Не. Връщам ѝ нейните вещи.
– Това е едно и също!
– За мен не е.
Антрето изведнъж стана тясно, но не заради торбите. Стана тясно, защото всеки вече беше заел истинското си място и никой не можеше да се преструва, че конфликтът е случаен. Свекърва ми не искаше помощ. Искаше право да ме управлява чрез сина си. Мила не търсеше подкрепа. Искаше моето време да стане продължение на нейните почивни дни. Георги не искаше мир. Искаше аз отново да загладя всичко, защото така му беше най-удобно.
Взех от шкафчето ключовете на Донка Огнянова. Тези от нашия апартамент. Връзката беше тежка, с метален ключодържател във формата на подкова. Някога самата тя го беше донесла и беше казала, че „в дома трябва да има късмет“. Сега подковата се удари в дланта ми със студения си ръб.
– Тези ключове ще останат тук.
Свекърва ми премигна.
– Какво?
– Повече няма да влизате без да звъните. Ако искате да се видим, ще се уговорим предварително.
Георги пристъпи към мен.
– Ти съвсем ли…?
Вдигнах ръка, за да не се приближава. Не театрално. Просто поставих граница на разстоянието, което ми беше нужно.
– Георги, сега вземаш торбите и ги караш при майка си. Заедно с този лист. Ако искаш да помагаш – помагай лично. Пери, носи в пералнята, простирай у тях. Но през мен това повече няма да минава.
Мила се подсмихна.
– Много удобно си го измисли. Настройваш мъжа си срещу семейството му.
Погледнах я. В нейната торба отгоре се виждаха детски чорапогащници, мъжко яке и кърпа от чужда баня. Всичко това беше пристигнало при мен без молба, без благодарност, без дори въпрос. И сега ме обвиняваха, че не искам да живея вътре в чуждия им хаос.
– Не настройвам никого. Просто не поемам чужда работа.
Донка Огнянова бавно свали гривната от ръката си, после пак я сложи. Имаше навик да пипа украшенията си всеки път, когато разговорът не вървеше според нейния план.