– Георги, решавай. Или майка ти, или жена ти, която заради някакво пране направи показен скандал.
Той обърна очи към мен. В погледа му за миг проблесна надежда, че от тези думи ще се стресна. Преди може би наистина щях. Не от самия избор, а от това, че пак щяха да ми лепнат вина за чуждата наглост. Само че сега пред мен стояха пет торби, листчето с адреса на пералното, ключовете от моя апартамент и мъжът, който през цялото време нито веднъж не каза: „Елена, аз ще се оправя.“
– Изборът е твой – отвърнах му. – Но не между мен и майка ти. А между това да говориш като възрастен човек и навика да ми стоварваш чужди чували пред вратата.
Георги прокара ръка по челото си.
– Омръзна ми вече.
– И на мен.
Казах го почти тихо, но в тази тишина имаше повече край, отколкото в който и да е вик. Той го усети. Разбрах го по начина, по който застина. Не се размекна, не се разкая, просто проумя: обичайната врата вече не се отваря.
С резки движения грабна първата торба. После втората. Мила припряно взе своя пакет, сякаш се страхуваше, че ще ѝ поискам пари и за въздуха, който беше дишала в антрето ми. Донка Огнянова остана най-дълго. Не остави ключовете веднага. Първо ме изгледа, после ги сложи върху шкафчето с такъв натиск, че металът издрънча силно в дървото.
– Запомни този ден, Елена.
Кимнах.
– Вече го запомних.
Тримата излязоха. Георги се върна след около четиридесет минути. Сам. Без нито една торба.
Отключи със своя ключ, влезе, съблече якето си и го закачи на куката. Антрето изведнъж изглеждаше странно просторно. На пода беше останал само правоъгълен отпечатък прах там, където бяха стояли чувалите. Донесох парцал, намокрих го и изтрих плочките. Георги ме наблюдаваше как минавам с ръка по пода и по някаква причина точно това го засегна повече от всичко.
– Можеше да не стигаме дотук – каза той.
Изцедих парцала в кофата.
– Можеше да ме попиташ още първата вечер.
Той не отговори. В кухнята бръмчеше хладилникът, а в стаята отвъд стената премигваше екранът на лаптопа. В апартамента нямаше тържествена музика, нямаше красив финал. Имаше един мъж, свикнал майка му да нарежда, а жена му да изпълнява. И имаше мен – толкова изморена, че вече не можех да бъркам любовта с обслужване.
– Мама каза, че повече няма да стъпи тук – промълви той.
– Това е нейно решение.
– Мила се обиди.
– И това е нейно решение.
– А аз?
Погледнах го. В този въпрос за първи път прозвуча нещо истинско. Не заповед, не обичайната защита на майка му, а объркаността на човек, на когото са отнели удобната схема.
– А ти утре ще си купиш отделен кош за твоето пране – казах. – И сам ще решиш как ще се грижиш за него. Няма да пера на човек, който смята отказа ми за срам.
Видях как понечи да възрази. Думите вече се надигаха, лицето му започна да приема онова познато изражение. После обаче погледна празното антре, ключовете на майка си, оставени върху шкафчето, мокрия ми ръкав. И замълча.
На другия ден наистина донесе кош. Евтин, син, с леко изкривена дръжка. Постави го до своята страна на гардероба. Направи го несръчно, сякаш не оставяше кош, а признание, което не знаеше как да произнесе.
Вечерта Донка Огнянова се обади. Не на мен, а на Георги. Той излезе в кухнята, но не затвори вратата и отделни реплики стигаха до мен.
– Не, мамо, няма да ги карам.
Последва пауза.
– Защото това са вашите неща.
Мълчанието отсреща се проточи.
– Да, разбирам, че ти е неприятно. Но Елена не е длъжна.
Не говореше геройски. Дори не звучеше особено твърд. Просто за първи път не прехвърляше разговора върху мен. Това не беше достатъчно, за да стане всичко изведнъж наред. Но беше достатъчно, за да не пускам пералнята от страх пред чуждото недоволство.
След час сложи на масата две чаши чай. Моята беше без захар. Беше запомнил. Седна срещу мен, побутна към мен чинийката с лимон и не се престори, че нищо не се е случило.
– Аз наистина мислех, че е дреболия – каза.
Обхванах чашата с длани.
– За теб беше дреболия. Защото я вършех аз.
Той не кимна веднага. Гледаше към масата, където върху светлата повърхност беше останал кръгъл отпечатък от горещата чаша. После стана, взе салфетка и сам го избърса. Малко действие, почти смешно след всичко, което се беше случило. Но понякога новата граница започва точно така – тихо, без клетви за цял живот, без красиви обещания.
Допих чая и отидох в банята. Пералнята стоеше празна. Върху капака нямаше бележки, чужди блузи или пликове с пердета. В коша лежаха само моите дрехи. Затворих вратичката на барабана и прокарах пръсти по драскотината отгоре.
Тази пералня вече не бездействаше.
Просто беше спряла да работи за хора, които смятаха времето ми за безплатно.