…защото при тях „така било прието“.
– А в моето семейство не е прието да се носи мръсно пране в чужд дом и да се назначава домакинята за слугиня, без някой изобщо да я попита.
Георги понечи да отвърне веднага, но думите му заседнаха. Само издърпа бележката от ръката ми, приглади я с палец, сякаш така можеше да изглади и разговора, и я пъхна на полицата.
– Поне маминото изпери днес. Другото може после.
– Не.
Думата излезе кратка, но тежка. Не беше каприз, нито инат. Застана помежду ни като малко столче, подпряно пред вратата — на пръв поглед нищо особено, но вече не можеш да минеш.
Георги ме изгледа така, сякаш бях нарушила не неговия план, а самия ред на света.
– Заради някакви парцали ли ще правиш сцена?
– Не правя сцена. Просто отказвам да бъда пералня.
Той се подсмихна.
– Много силни думи.
Същата вечер не пуснах пералня. Извадих своите дрехи от дъното на коша, занесох ги в спалнята и затворих вратата на банята. Торбите останаха вътре като четирима безмълвни гости — никой не ги беше канил, но сякаш всички бяха длъжни да ги обслужват.
На сутринта се обади Донка Огнянова.
Познах, че е тя, още преди да вдигна. Георги беше излязъл до пазара за зеленчуци и десетина минути по-късно телефонът започна да трепери върху масата. Звънеше настойчиво, с къси паузи, като че човекът отсреща не натискаше бутон за обаждане, а звънеца на входната ми врата.
– Еленче – проточи свекърва ми с меден глас, щом отговорих. – Георги ми каза, че вчера не си успяла. Няма нищо, разбирам. Само блузката на Мила трябва на ръка, че е скъпа. А моите хавлии е по-добре на шейсет градуса, иначе остава миризма.
Стоях до прозореца. Долу чистачът събираше сивата киша към бордюра. На перваза лежеше картата, по която получавах заплатата си — бях я извадила предната вечер от чантата и така си беше останала там. До нея стоеше касова бележка от магазина: прах за пране, омекотител, препарат за петна. Всичко купено от мен. И всичко някак предварително смятано за общо, когато ставаше дума за тяхното удобство.
– Донка Огнянова, няма да пера вашите дрехи.
От другата страна настъпи тишина. Не объркана, по-скоро предпазлива. Като у човек, който не е чул отказ, а непознат звук в собствената си стая.
– Не разбрах.
– Георги ще върне торбите обратно.
– Да не си се обидила? Заради пране?
Тя произнесе „пране“ така, сякаш говореше за чаша вода. Подай, донеси, сложи, простри, върни. Без тежест. Без време. Без мен.
– Не съм се обидила. Просто не съм се съгласявала.
– Щом имаш хубава пералня, няма защо да стои празна.
Точно тази реплика падна последна. Не гръмко, не театрално. Просто зае мястото, където до този момент у мен още беше останал някакъв опит да обяснявам.
Погледът ми се спря върху пералнята. Бяла, тясна, с драскотина върху капака. Бях си я купила сама, когато старата окончателно отказа да източва водата. Два месеца избирах модел, заделях пари, сравнявах цени. Тогава Георги беше казал, че му е все едно, „стига да пере“. А сега майка му говореше за моята покупка така, сякаш беше общ кладенец на мегдана.
– Тя ще работи за нашия дом – казах спокойно. – Не за цялата рода.
Гласът на Донка Огнянова веднага изгуби мекотата си.
– Елена, не се прави на много умна. Семейството е затова — да си помага.
– Помощ се иска. Работа не се възлага.
Аз приключих разговора първа. Не затворих демонстративно. Просто казах „довиждане“ и натиснах червената слушалка. Ръцете ми бяха спокойни. Дори странно спокойни. В мен нямаше нито победа, нито страх. По-скоро усещане като след основно разчистване, когато извадиш от гардероба стара кутия и разбереш, че отдавна е празна — само е заемала място.
Към обяд Георги се прибра. Носеше торба с картофи, връзка зелени подправки и онази чужда самоувереност, която очевидно беше успял да дозареди при майка си.
– Мама плаче – каза още от прага.
Режех хляб. Ножът мина през кората равномерно, без да трепне.
– Заради прането?
– Заради отношението ти.
– Моето отношение е в банята. В четири торби.
Той тръсна картофите върху масата.
– Не можеш ли поне веднъж да постъпиш човешки?
Избърсах ножа, оставих го до дъската и го погледнах. Георги чакаше познатата сцена: аз да започна да се оправдавам, той да се ядоса, после аз да се изморя и да отида да включа пералнята. Маршрутът му беше известен. И на двама ни беше известен. Разликата беше само една — аз вече нямах намерение да вървя по него.
– Мога. Затова днес ще върнеш торбите. Всичките.
– Няма да ги карам никъде.
– Тогава ще стоят в коридора, докато не ги закараш.
– Пречат.
– Да.
Понякога една кратка дума върши повече работа от дълъг скандал. Не украсява разговора, но поставя факта насред масата.
Георги започна да обикаля из кухнята. Отваряше шкафове, затваряше ги, после пак ги отваряше. Преструваше се, че търси солта, макар тя да стоеше точно пред него. Аз го наблюдавах мълчаливо.