– Сега сериозно ли ще гледаш тези торби, все едно съм ти донесъл тухли? Мама помоли да ги пуснеш в пералнята. Толкова ли е сложно?
Георги остави два огромни карирани чувала до входната врата и дори не си направи труда да свали якето. По пода веднага се проточи мръсна сивкава следа от стълбището: снегът по подметките му се разтопи, смеси се с пясък и потече към изтривалката. Аз стисках чашата си с кафе и не гледах торбите, а лицето му. Говореше така, сякаш решението вече беше взето, а моята роля се свеждаше единствено до това да бъда уведомена.
– Майка ти има пералня – казах.
– Не центрофугира добре.
Георги влезе в кухнята, отвори хладилника и надникна вътре с вида на човек, който се прибира след изтощителна смяна. Само че не беше мъкнал тези чували от автобусна спирка на гръб. Беше ги докарал с колата, качил ги бе с асансьора и ги беше стоварил пред краката ми.
От единия чувал се подаваше ръкав на мъжка риза. Не беше негова. Георги не носеше ризи с къс ръкав. В другия, най-отгоре, лежеше кухненската пердета на Донка Огнянова, майка му. Познах я по кафявите квадратчета — същата висеше над мивката ѝ още откакто се бяхме оженили.
– Георги, това не са само неща на майка ти.
Той извади от хладилника кутия с елда, повдигна капака и сбърчи нос.
– А на кого другиго да са?
– По ризата съдя, че не са нейни.
– Мила е минала през мама и е оставила две-три дрехи. Не започвай.
Това негово „не започвай“ винаги се появяваше преди аз изобщо да съм успяла да кажа нещо като упрек. Много удобни две думи. С тях можеше да се затвори всеки разговор като тенджера с капак: парата пак ще намери откъде да излезе, но поне за малко в кухнята ще стане по-тихо.
Оставих чашата върху масата.
– Днес работя до девет. После трябва да довърша един отчет. Няма да пера чужди дрехи.
Георги се обърна към мен, все още с кутията в ръце.
– Елена, моля ти се, не се излагай. Това е пране, не геройство. Пускаш го в пералнята и забравяш.
Изрече го с такава лекота. С лекотата на хора, които никога не са вадили мокри пликове от барабана, не са разпъвали чужди кърпи из целия апартамент и не са сваляли от сушилника чорапи, от които дори собственикът им би се засрамил на дневна светлина. За него прането беше едно копче. За мен беше време, прах, вода, място, ръце и чужда миризма в моята баня.
Тогава все пак изпрах всичко.
Не защото бях съгласна. А от онази умора, при която е по-лесно да свършиш нещо, отколкото да обясняваш на човек защо не си длъжна. Пуснах две перални през нощта. На сутринта в банята висяха ризи, пердето, кърпи от чужда кухня и халатът на Донка Огнянова. В коридора се беше настанила влажна тежест. Моята рокля, която смятах да облека за среща, остана в коша. За нея не стигнаха нито място, нито време.
Георги тръгна за работа доволен. На излизане ме целуна по слепоочието и каза:
– Видя ли? Нищо страшно няма.
Гледах как вратата се затваря след него и за пръв път ми мина през ума, че страшното рядко започва с крясък. Много по-често започва с „нищо страшно“, произнесено вместо теб.
След седмица торбите вече бяха четири.
Георги ги внесе в петък вечерта. Едната остави до входа, две завлече в банята, а четвъртата подпря до гардероба, защото в антрето просто нямаше повече място. От чувалите стърчаха чаршафи, кърпи, детското яке на племенника му, спортният панталон на сестра му Мила и една бяла блуза, вързана на възел, сякаш някой я беше съблякъл насред стаята и я беше хвърлил, без дори да погледне.
– Това какво е?
Попитах спокойно, но Георги пак чу в гласа ми нещо, което не му хареса. Раменете му веднага се напрегнаха.
– Мама помоли. Пералнята ѝ пак прави номера.
– А Мила?
– Мила има деца. Трудно ѝ е.
– Аз имам работа.
– Всички имат работа, Елена.
Този път тонът му вече не беше молещ. Беше тон на човек, който се чувства господар в ситуацията.
Влязох в банята. Моите дрехи стояха в коша, притиснати към стената от чуждия чувал. Върху капака на пералнята беше оставена кутията с прах, която бях купила предния ден. Георги я беше отворил сам, без да ме пита. На ръба на мивката лежеше бележка, написана с почерка на Донка Огнянова: „Бялото отделно. Пердетата без центрофуга. Блузата на Мила — на ръка.“
Хванах листчето с два пръста.
– Тя вече и инструкции ли изпраща?
Георги се приближи зад мен.
– Не е нужно да язвиш. Мама просто е прецизна.
– Прецизните хора сами си перат бельото.
Той издиша рязко.
– В моето семейство не е прието така.
Точно тогава се обърнах към него.
Банята беше тясна. Между нас стоеше кошът с моите дрехи, над него се беше надвесила торбата на неговите роднини и изведнъж тази малка стая се превърна в болезнено точна картина на брака ни. Чуждите нужди бяха заели моето място. А Георги стоеше срещу мен и ми обясняваше, че точно така трябвало да бъде.