размаха листа пред лицето ѝ, сякаш показваше най-голямото си съкровище.
— Госпожата каза, че моето слънце е най-хубавото от всички!
— Прекрасно е, мило мое — усмихна се Йоана Атанасова и я целуна по косата.
За миг напрежението в гърдите ѝ се отпусна. Ето го истинското. Ето причината да не отстъпва, да не се оставя да я бутат насам-натам, сякаш няма глас, няма права и няма дом.
Когато се прибраха, Йоана приготви вечеря за Диана Огнянова, изслуша подробно разказа ѝ за детската градина, после я сложи по-рано да си легне. Обясни ѝ, че на сутринта пак трябва да става рано, и остана сама в кухнята. Пред нея стоеше чаша чай, отдавна изстинал, но тя дори не го забелязваше.
Орлин Лъвов се прибра малко след девет. Изглеждаше изтощен. Работеше като инженер в голямо производствено предприятие и напоследък често се задържаше до късно. Остави обувките си в антрето, въздъхна тежко и влезе в кухнята.
— Има ли нещо за ядене? Умирам от глад — каза той и я целуна бегло по темето.
— Сега ще ти стопля — отвърна Йоана и се изправи.
Започна да вади тенджери и чинии, като се стараеше ръцете ѝ да не треперят. Не искаше още с първата дума да издаде колко е разстроена.
— Орлине… вчера говори ли с майка си?
Той седна на масата и прокара длан по лицето си.
— Говорих. Защо?
— За какво си говорихте?
— За нищо особено. Попита ме как върви работата. Казах ѝ, че съм скапан от този проект, че началникът направо е прекалил с изискванията. Това беше. — Орлин я погледна учудено. — Защо ме питаш така?
Йоана сложи пред него чиния с елда и кюфте, но не се върна веднага към печката. Седна срещу него, преплете пръсти върху масата и пое въздух.
— Днес съвсем случайно чух майка ти да обяснява на Светлана Асенова и Ива Соколова, че уж си бил уморен от брака ни. Че мислиш за развод. И че ако се разведеш с мен, аз нямало да остана тук. — Тя направи кратък жест към кухнята, към стените, към целия им дом. — Щяла съм да трябва да се изнеса.
Вилицата на Орлин застина по средата на пътя към устата му.
— Какво? — попита той бавно. — Откъде ѝ е хрумнало това?
— Точно това и аз искам да разбера — гласът на Йоана издайнически потрепери. — Наистина ли си ѝ казвал, че не издържаш повече в този брак?
— Йоана, казах ѝ, че съм уморен от работата. От шефа. От този абсурден проект. За нашия брак изобщо не е ставало дума. — Той остави вилицата и я погледна внимателно. — Сериозно ли мислиш, че съм се оплаквал от теб на майка си?
— Вече не знам какво да мисля — прошепна тя и сведе очи. — С ушите си я чух да казва, че „на Йоана не ѝ остава много да живее тук“. Точно така го каза.
Орлин се облегна назад и разтри лицето си с две ръце.
— Значи си го е измислила. Разбираш ли? Взела е моето „уморен съм от началника“ и го е превърнала в „уморен съм от жена си“. После сама е добавила развод, изнасяне и каквото още ѝ е било удобно. Отдавна виждам, че се заяжда с теб.
— И аз го виждам — тихо каза Йоана. — Само че мълча, защото не искам скандали. А се оказва, че тя вече е решила всичко вместо нас. И дори го е разнесла пред съседките.
Орлин стана от стола, направи няколко крачки из кухнята и спря до прозореца. Гледаше навън, без да вижда нищо.
— Утре ще говорим с нея — каза накрая. — Двамата. Без недомлъвки. Ще ѝ кажа ясно, че никакъв развод не планирам и че няма право да се меси в живота ни.
— А апартаментът? — попита Йоана. — Тя каза, че бил оставен на теб с наследство, но докато тя е жива, тя щяла да се разпорежда. И ако реши, щяла да ме изхвърли заедно с Диана Огнянова.
Лицето на Орлин се втвърди.
— По документи жилището отдавна е мое. Баба ми го завеща, аз приех наследството преди две години. Ти беше с мен при нотариуса, помниш ли?
— Помня — кимна Йоана. — Само че майка ти явно си представя нещата по друг начин.
— Тогава е крайно време да ѝ се обясни как стоят всъщност — каза Орлин с тон, който не оставяше място за спор.
На следващия ден, в събота, Маргарита Орлова се появи както обикновено — без да предупреди. Имаше собствен ключ и приемаше за напълно естествено да влиза, когато пожелае. Орлин нарочно беше уредил да се прибере по-рано от работа, за да я чака у дома.
Още щом тя прекрачи прага, той я спря.
— Мамо, седни. Трябва да поговорим.
Маргарита Орлова веднага се напрегна, но се подчини. Седна на масата, подреди ръцете си една върху друга и за миг заприлича на ученичка, повикана пред дъската.
— Какво е станало? Диана болна ли е?
— Диана е добре. При съседката е, играе си — отговори Йоана и зае място до Орлин.
Той не започна отдалеч.
— Йоана ми разказа какво си говорила пред Светлана Асенова и Ива Соколова. Че уж съм се изморил от брака си и смятам да се развеждам. Това не е вярно. Казах ти, че съм изморен от работа, от началника и от проекта. За Йоана и за брака ни не съм казвал нищо подобно.
Маргарита Орлова пребледня. Само за секунда обаче успя да се овладее и с познатия си нервен жест оправи яката на блузата си.
— Ама ти сам каза, че си уморен — започна тя. — Аз просто си помислих…
— Ти не просто си помислила, а си доизмислила — прекъсна я Орлин. — И после си го разказала на съседките. Казала си, че Йоана скоро няма да живее тук. Че ти се разпореждаш с апартамента. А много добре знаеш, че имотът отдавна е прехвърлен на мое име.
— Знам, знам — побърза да кимне майка му. — Но аз съм ти майка. Притеснявам се за теб…
— Притеснението означава да попиташ дали сме добре — намеси се Йоана, за първи път по-твърдо. — Не да решаваш вместо мен и Орлин къде имам право да живея. И още по-малко да го обсъждаш с други хора, сякаш съм вещ, която може да бъде изхвърлена, когато вече не е удобна.
— Йоана, преувеличаваш — опита се да смекчи гласа си Маргарита Орлова.
— Мамо — продължи Орлин, без да ѝ позволи да отклони разговора, — ако още веднъж си позволиш да обсъждаш брака ни с външни хора, да решаваш вместо нас или да заплашваш Йоана с изгонване, ще сменя бравата. Ключът ти няма да става. И ще се виждаме навън, но не и тук.
Свекървата ахна и притисна длан до гърдите си.
— Заплашваш ли ме? Собствената си майка?
— Поставям граници — отвърна Орлин спокойно. — Ти си ми майка и аз те обичам. Уважавам те. Но този дом е мой, на Йоана и на Диана. Как живеем в него, ще решаваме ние, не ти.
Разговорът приключи бурно. Маргарита Орлова плака, после тръшна вратата, а след около час се обади по телефона, за да се извини. Тя умееше бързо да изстива, когато разбереше, че е прекрачила границата. Йоана прие извинението, но сдържано. Без да си прави илюзии. Вътрешно усещаше, че това не е окончателният край, а само пауза преди следващото напрежение.
И се оказа права.
Месец по-късно, в началото на есента, историята пое в съвсем неочаквана посока.
Всичко започна с телефонно обаждане. Йоана беше сама вкъщи. Орлин бе заминал за седмица в командировка, а Диана Огнянова беше в детската градина. Тъкмо подреждаше някакви дреболии в хола, когато телефонът ѝ звънна. Номерът беше непознат.
— Добър ден, обаждам се от нотариална кантора „Гарант“ — чу се учтив женски глас. — Мога ли да разговарям с господин Орлин Лъвов?
Йоана се напрегна, макар да се постара да не го покаже в гласа си.
— В момента го няма, в командировка е. Аз съм съпругата му. Мога ли да му предам нещо?
От другата страна настъпи кратко мълчание, после жената продължи внимателно:
— Разбирате ли, при нас има направено записване.