Йоана Атанасова търкаше пода на балкона, скрита зад пердето, когато свекърва ѝ влезе в хола и с равен глас отсече:
— Е, на Йоана Атанасова не ѝ остава още дълго да живее тук.
Парцалът застина в ръката ѝ. От кофата се отронваха капки и падаха върху плочките — кап, кап, — а този дребен звук изведнъж прозвуча толкова ясно, сякаш някой нарочно беше усилил тишината около нея. Зад плътната ленена завеса на цветчета, която самата тя бе ушила преди три години, въздухът беше тежък и задушен. Миришеше на белина и на портокалова кора — сутринта бе белила мандарини на перваза, а корите още стояха в малка чинийка. Йоана Атанасова не помръдваше. Дори дишането си задържа, уплашена да не изскърца някоя дъска под краката ѝ.
В хола звъннаха чаши. Бяха дошли гостенки — леля Светлана Асенова и съседката Ива Соколова. Маргарита Орлова ги беше поканила на чай уж за рождения ден на внучката, макар че дъщерята на Йоана Атанасова, Диана Огнянова, празнуваше в детската градина, с госпожата и с торта, украсена с приказна фея от анимационно филмче.
— Маргарита Орлова, какво искате да кажете? — попита леля Светлана Асенова, докато по звука личеше, че разбърква захарта в чашата си. — Къде ще ходи Йоана Атанасова?
— Там, където ѝ е мястото — произнесе с особено удоволствие свекървата. — Орлин Лъвов ми се обади вчера. Каза, че му било дошло до гуша. Че започвал да се замисля.
— Да се замисля за развод ли? — ахна Ива Соколова.
— А за какво друго? Три години са женени, а спокойствие няма и за миг. Ту ремонт на апартамента ѝ трябва, ту почивка на море, ту, представете си, била в депресия. Млада, здрава жена, а сериозна работа няма. Пише някакви разказчета в интернет за жълти стотинки и това било труд.
Йоана Атанасова стоеше зад завесата, а лицето ѝ пламтеше така, сякаш го бе доближила до отворена фурна. Парцалът в ръката ѝ натежа неестествено, като да беше напоен не с вода, а с олово.
— Щом е така, ще се разведат — отсъди разсъдливо леля Светлана Асенова. — Случват се такива неща в живота.
— А апартаментът на кого се води? — попита делово Ива Соколова и по гласа ѝ се разбра, че се е привела напред, защото темата вече истински я заинтригува.
— Там е цялата работа — Маргарита Орлова сниши тон, но Йоана Атанасова, притисната в ъгъла на балкона, чуваше всяка дума отчетливо, сякаш ѝ говореха през високоговорител. — Майка ми, Бог да я прости, завеща този апартамент на Орлин Лъвов. Но докато аз съм жива, тук аз решавам какво ще става. Така съм преценила. И ако Орлин Лъвов се разведе, Йоана Атанасова няма никаква работа в това жилище. Да си взема детето и да отива при майка си. Нали онази има свободна гарсониера.
— Ами детето? — обади се леля Светлана Асенова, този път доста по-неуверено.
— Какво детето? Орлин Лъвов ще го вижда, не съм някакво чудовище. Но Йоана Атанасова да живее тук — това няма да стане. Решила съм го твърдо. Достатъчно, три години ми се е качила на главата. Готви, когато се сети, чисти през пръсти, а претенции — до небето. Няма още дълго да остане тук, това ви го казвам със сигурност.
Йоана Атанасова се отпусна на малкото столче до балконската врата. Краката ѝ изведнъж омекнаха, сякаш бяха от памук. В съзнанието ѝ кънтеше само една дума, която я бе ударила неподготвена: недълго. Не „ще се премести“, не „ще си тръгне“, а „няма да живее дълго тук“. Изразът одраска нещо старо и суеверно дълбоко в нея и за секунда страхът стана съвсем истински, почти физически. Тя поклати глава, опитвайки се да прогони нелепата мисъл. Разбира се, свекърва ѝ говореше за развод и изнасяне, не за нещо по-мрачно. И все пак неприятното усещане остана — лепкаво и тежко като разлят мед.
Парцалът се изплъзна от пръстите ѝ и тупна върху теракотата. В хола Маргарита Орлова внезапно млъкна.
— По-тихо — изсъска тя към гостенките. — Май Йоана Атанасова си е вкъщи.
— Нали уж тракаше нещо в кухнята — прошепна Ива Соколова.
— Кой знае къде е. Ще проверя.
Йоана Атанасова скочи. Грабна трескаво дръжката на мопа и започна да го влачи по пода, преструвайки се, че нито за миг не е прекъсвала чистенето. Завесата се разлюля и Маргарита Орлова надникна към балкона.
— Защо се мотаеш толкова време тук? — попита тя. Лицето ѝ беше спокойно, сякаш току-що не бе произнесла присъда над снаха си пред чаша чай и две слушателки.
— Мия пода — отвърна Йоана Атанасова с равен глас, без да вдига очи. — Диана Огнянова все влачи пастели насам и остават петна.
— А-а — проточи свекървата и, явно изгубила интерес, се върна в стаята.
Йоана Атанасова отново седна на ниското столче и дълго остана така, втренчена в сапунените следи по плочките. Отвъд прозореца на балкона дворът шумеше както обикновено — някъде тупкаше топка, чуваше се детски смях, куче лаеше. Животът навън продължаваше по своя ред, а вътре в нея сякаш всичко бе замръзнало.
Тя извади телефона си и понечи да напише на мъжа си: „Орлин Лъвов, прибери се по-рано, трябва да поговорим.“ Пръстите ѝ обаче спряха над екрана. Какво щеше да му каже? „Подслушах как майка ти обсъжда развода ми със съседките“? А ако той попиташе защо се е крила зад завесата и е слушала чужди разговори? Щеше да отговори, че е чула случайно — а всъщност точно така си беше.
Прибра телефона, избърса мокрите си ръце в престилката и излезе иззад завесата, като се стараеше да изглежда така, сякаш нищо не се е случило. Гостенките вече се сбогуваха и обличаха палтата си в антрето.
— Йоана Атанасова, защо си толкова бледа? — попита загрижено леля Светлана Асенова, докато закопчаваше копчетата си.
— Заболя ме главата — излъга Йоана Атанасова. — Задушно е.
— По-леко с това чистене — поклати глава Ива Соколова. — Изобщо не се щадиш.
Когато вратата се затвори след гостенките, Маргарита Орлова се върна в кухнята. Там Йоана Атанасова мълчаливо миеше чашите.
— Ти ли ще вземеш днес Диана Огнянова от детската градина, или аз да отида? — попита свекървата съвсем делнично, сякаш преди по-малко от час не беше произнесла присъда над брака ѝ.
— Аз ще я взема — отговори тихо Йоана Атанасова.
— Добре тогава. Че артритът пак ми се обади и не ми се ходи.
Йоана Атанасова довърши миенето, подсуши ръцете си с кърпа и най-после погледна свекърва си право в лицето.
— Маргарита Орлова, Орлин Лъвов наистина ли ви звъня вчера? Наистина ли каза, че е уморен?
Свекървата едва забележимо трепна, но бързо се овладя.
— Звъня, разбира се. Син на майка си не може ли да се обади?
— Може — каза Йоана Атанасова. — Просто ми е интересно какво точно ви е казал.
— Каквото обикновено казват уморените мъже — уклончиво отвърна Маргарита Орлова и излезе от кухнята, оставяйки Йоана Атанасова сама пред купчината недоизмити съдове и с тежък възел, стегнал гърдите ѝ.
Йоана Атанасова довърши съдовете почти механично, подсуши ръцете си и свали престилката. В главата ѝ се въртеше само една мисъл: още тази вечер трябваше да говори с Орлин Лъвов — открито, направо, без намеци и заобикалки. Нямаше намерение да играе на мълчание и да чака други хора зад гърба ѝ да решават съдбата ѝ, сякаш тя беше мебел, която можеш да изнесеш от апартамента с едно движение.
Взе Диана Огнянова от детската градина в пет и половина. Детето изтича към нея с рисунка в ръка — на листа с розово и жълто бяха нарисувани три фигурки: мама, татко и самата тя, хванати за ръце под голямо слънце.
— Това сме ние! — гордо заяви Диана Огнянова.