— Нали той беше главата на семейството.
— И това ви устройваше?
— А защо да не ме устройва? Така беше редно.
— За мен не е редно. Аз се чувствам добре, когато с Мартин решаваме нещата заедно. И на него така му е спокойно.
— Откъде си толкова сигурна?
— Защото сам ми го е казвал. И нито веднъж не се е оплакал, че съм прекалено самостоятелна.
Надежда Иванова притихна. Обърна лице към прозореца и дълго гледа навън. Зад стъклото клоните на тополата леко се поклащаха, а от двора долитаха детски гласове.
— Може би наистина не трябваше да се меся — произнесе най-сетне тя. — Просто съм свикнала всичко да държа под око.
— Разбирам ви. Имате опит, искате да помогнете. Но възпитанието на сина ни е отговорност на родителите му.
— Значи аз вече нямам право нищо да кажа?
— Имате. Но в разумни граници. Ако Виктор се държи лошо, можете да му направите забележка. Ако не слуша — също. Но да му обяснявате кой в семейството на кого трябва да се подчинява — това не.
— Ясно.
Калина я погледна спокойно, без да повишава тон.
— Нека се разберем така, Надежда Иванова. Можете да идвате при внука си, да го вземате от училище, да му помагате с уроците. Но без самостоятелни решения, без наказания и без лекции за семейна йерархия. Съгласна ли сте?
Свекърва ѝ помълча, после бавно кимна.
— Съгласна съм. Само… не ме отстранявайте съвсем. Виктор все пак ми е единственият внук.
— Никой не ви отстранява. Просто трябва да има граници.
— Добре. Ще се постарая.
Надежда Иванова не си тръгна още същия ден. Остана още два дни, но поведението ѝ беше съвсем различно. Държеше се тихо, не наставляваше никого. Дори миеше чиниите след себе си — нещо, което преди никога не правеше. Посрещаше Виктор след училище, но вече не му четеше морал. Само го питаше какви оценки има и какво са му дали за домашно.
— Баба нещо е тъжна — отбеляза момчето една вечер на масата.
— Не е тъжна, а се е замислила — отвърна Калина. — И възрастните понякога размишляват за живота.
— Скарахте ли се с нея?
— Не сме се карали. Просто изяснихме някои неща.
— И сега всичко наред ли е?
— Сега вече е както трябва.
След около две седмици Надежда Иванова се обади по телефона.
— Калина, мислих доста… Може би не е добре да идвам толкова често. Някак неудобно се получава.
— Както прецените, Надежда Иванова.
— Ще идвам, когато ме поканите. Или за рождени дни, празници…
— Добре. А ако сама поискате да видите внука си, звъннете и ще се уговорим.
— Благодаря ти, че не ми се сърдиш.
— Няма за какво да се сърдя. Ние вече си казахме всичко.
Мартин се прибра от работа в края на месеца. Беше загорял, уморен, но носеше подаръци за жена си и за сина си.
— Как сте тук? — попита той, докато прегръщаше Калина в кухнята. — Майка ми създава ли ви проблеми?
— Имаше една малка ситуация. Но я решихме.
— Каква ситуация?
Калина му разказа за случилото се, без да влиза в излишни подробности. Мартин слушаше внимателно и от време на време кимаше.
— Правилно си постъпила — каза накрая. — За мен най-важното е вкъщи да има спокойствие. А майка ми не бива да се меси в нашия живот.
— Няма ли да се засегнеш, че я поставих на място?
— Защо да се засягам? Ти си права. Жилището е твое, детето е наше. Какво има толкова неясно?
— А думите ѝ, че мъжът трябвало да бъде главният?
Мартин се засмя и я погали по косата.
— Стига, Калина. При нас всичко си е добре. Аз работя, ти държиш дома. Защо да променяме нещо?
— Значи не те притеснява, че последната дума често е моя?
— А кога ме е притеснявало? Не съм глупав. Знам, че ти по-добре разбираш битовите неща. И възпитанието на Виктор също.
Калина го прегърна още по-силно. Така проблемът приключи. Без сцени, без заплахи, без ултиматуми. Само откровен разговор и ясно поставени граници.
Оттогава Надежда Иванова повече не се намесваше в семейните им дела. Идваше по празници, понякога се обаждаше да попита как върви училището на внука ѝ. Виктор вече не се объркваше кого трябва да слуша и кого да уважава повече. Просто живееше своя обикновен детски живот — училище, приятели, анимационни филмчета.
А Калина вече знаеше със сигурност: редът в нейния дом се определя от нея. И никой няма право да го оспорва.