Калина и свекърва ѝ останаха сами.
— Ти вече съвсем си се самозабравила — изсъска Надежда Иванова през зъби. — Държиш мъжа си за глупак.
— Не смятам Мартин за глупак — отвърна Калина спокойно. — Но вас ще ви помоля да не се месите в отношенията ни.
— Аз не се меся във вашите отношения! — възмути се възрастната жена. — Аз възпитавам внука си!
— Вие му пълните главата с нелепости за това кой трябвало да командва и кой да се подчинява.
— Това не са нелепости! Това са основите на семейството!
— На вашето семейство може би. В нашето правилата са други.
Надежда Иванова грабна чантата си и тръгна към коридора. На прага обаче се извърна.
— Ще видим какво ще каже синът ми. Той е мъжът в къщата, той трябва да решава.
— Той е мъж, но не е господар на моя апартамент.
— А ти коя си, че говориш така? — избухна свекървата. — Да не би една хартийка за собственост да те прави царица?
Калина бавно се отдели от прозореца и срещна погледа ѝ.
— Обърквате нещо. Тук има една собственичка. И това не сте вие.
Вратата се затръшна толкова силно, че стъклата в рамките потрепериха. Калина остана сама в кухнята. Прибра чашите, събра трохите от бисквитите, избърса масата. Ръцете ѝ бяха спокойни, но в гърдите ѝ се беше свило неприятно. Знаеше, че този сблъсък рано или късно ще стане, и въпреки това ѝ тежеше.
На следващата сутрин, докато Виктор закусваше, телефонът ѝ звънна. Беше съседката Десислава.
— Калина, ако искаш, мога да заведа и твоя до училище. Така или иначе водя моята.
— Благодаря ти, Деси, много ще ми помогнеш.
— Да не е станало нещо? Обикновено свекърва ти го води.
— Дълга история. Някой път ще ти разкажа.
Виктор се учуди, но не възрази. Сложи учебниците в раницата, целуна майка си и изтича при съседката. Калина изчака вратата да се затвори, после взе телефона и набра номера на Надежда Иванова.
— Надежда Иванова, елате. Трябва да поговорим.
— След вчерашното? Не знам дали изобщо искам…
— Елате. Важно е.
Свекървата пристигна след около час. Настани се на кухненската маса, скръсти ръце пред себе си. Лицето ѝ беше като изсечено от камък, устните — плътно стиснати.
— Е, казвай какво толкова имаш да ми съобщаваш.
Калина наля чай, премести захарницата към нея и седна отсреща.
— Искам да се разберем нормално. Без викове, без обиди.
— Слушам те.
— Нека започнем с фактите. Апартаментът е на мое име. Така ли е?
— Така е.
— Сметките ги плащам аз. Това също е факт, нали?
— Да, така излиза.
— Храната купувам аз, дрехите на Виктор — също. Когато беше в детската градина, таксите ги плащах аз. Мартин помага при по-големи разходи — мебели, техника, почивки. Съгласна ли сте?
Надежда Иванова кимна неохотно.
— Съгласна съм.
— Значи семейството ни живее основно с моите средства и в моето жилище. Правилно ли разбирам?
— Правилно, но…
— Без „но“ засега. Говорим само за факти. Продължавам. Виктор го възпитаваме аз и Мартин. Ние решаваме какво му е позволено, какво не е, как да разговаряме с него. Това е наше родителско право. Приемате ли го?
— По принцип… да.
— Чудесно. Тогава ми обяснете кой ви даде право да внушавате на сина ми, че аз се държа неправилно? Кой ви разреши да се намесвате в нашия семеен живот?
Свекървата се смути. Завъртя лъжичката в чашата и известно време не каза нищо.
— Аз просто… той е момче. Трябва да разбира, че бащата е главният.
— Според вас. Според нас родителите са равни. И детето ни трябва да расте с това разбиране.
— Това не е редно…
— Това е наш избор. Нашето семейство — нашите правила.
Надежда Иванова остави чашата настрани и се изправи в стола си.
— Добре, може би не се изразих както трябва. Но ме боли да гледам как синът ми страда.
— Мартин страда? Откъде го решихте?
— Ами… работи много, уморява се, а вкъщи няма спокойствие. Ти не го щадиш.
— Как така не го щадя? Готвя, пера, чистя. Когато него го няма, аз се занимавам с детето. Какво още се очаква от мен?
— А уважението? А женската мекота къде е?
Калина се облегна назад и се вгледа внимателно в свекърва си.
— Надежда Иванова, кажете ми вие как живеехте с мъжа си?
— Как сме живели? Нормално. Той ходеше на работа, аз гледах дома и децата.
— А кой вземаше решенията?
— Мъжът ми, разбира се.