А не да живее според собствения си инат.
— Но мама е добра… — промълви Виктор.
— Добра е, да, никой не казва обратното. Само че се държи неправилно. Като се прибере баща ти от работа, разкажи му как майка ти ти позволява всичко. Никакъв ред, никаква дисциплина.
Калина пристъпи безшумно към кухнята. През открехнатата врата видя Надежда Иванова, изправена пред Виктор, който седеше на масата. Свекърва ѝ жестикулираше разпалено, сякаш държеше важна реч.
— Мъжът трябва да води семейството — продължаваше тя. — Жената е длъжна да се съобразява с него. Така е устроен светът. Аз цял живот съм слушала баща ти и затова домът ни беше здрав.
— А мама казва, че с татко са равни…
— Какво казвала майка ти! — изсумтя Надежда Иванова. — Тя много неща говори. Ти баба си слушай. Аз съм поживяла, знам повече.
Виктор беше навел глава. Раменете му стояха вдървени, а малките му пръсти бяха свити в юмручета. Калина веднага разбра: детето се измъчваше, защото не знаеше на кого да вярва.
— Бабо, а ако мама се ядоса?
— Няма от какво да се страхуваш. Ще помърмори малко и ще ѝ мине. Важното е всичко да казваш на баща си. Той ще поговори с нея и ще ѝ обясни.
— Ама аз не искам мама и татко да се карат…
— Няма да има караници, ако майка ти най-после разбере кой е стопанинът в този дом.
Калина не издържа да слуша повече. Влезе в кухнята и погледна първо свекърва си, после сина си. Надежда Иванова трепна, а по лицето ѝ за миг премина смут.
— О, Калина… Ти вече си се прибрала? Днес рано…
— Да, по-рано — отвърна снаха ѝ с равен глас. — Надежда Иванова, този разговор приключва тук.
— Какъв разговор? Ние с внука ми просто си говорехме…
— Говорихте. Достатъчно.
Свекървата се изпъна, а по бузите ѝ избиха червени петна.
— Да не би вече да ми е забранено да разговарям с внука си?
— Не е забранено. Можете да говорите за училище, за приятелите му, за книги, за игри. Но темата кой на кого трябвало да се подчинява няма място тук.
— Аз му обяснявам житейски истини!
— Вашите истини ги запазете за себе си.
Надежда Иванова грабна дамската си чанта от стола и пъхна вътре очилата си.
— Ето, виждаш ли, Викторчо — каза тя, докато закопчаваше ципа. — Така майка ти разговаря с по-възрастните. Никакво уважение.
— Надежда Иванова — Калина направи крачка към нея, — ако искате да помагате за Виктор, помагайте. Но възпитанието му е работа на мен и на съпруга ми. Не ваша.
— А аз каква съм според теб? Чужд човек?
— Баба сте му. Дръжте се като баба, а не като началник на къщата.
Свекърва ѝ рязко се обърна. В очите ѝ проблесна гняв.
— Началник на къщата? Ти коя си, че да ми казваш как да се държа? Може апартаментът да е записан на твое име, но семейството е общо!
— Семейството е общо. Апартаментът обаче е мой.
— Как така твой? Синът ми живее тук, внукът ми расте тук!
— Синът ви живее тук, защото аз съм се съгласила. А внукът ви ще расте така, както решаваме ние с баща му.
Надежда Иванова застана в прохода и скръсти ръце пред гърдите си.
— Синът ми има право на глас в собствения си дом!
— Има. Но последната дума пак е моя.
— Твоя? — свекървата дори отвори уста от изненада. — И защо изведнъж?
Калина се приближи до прозореца и погледна навън. В двора деца ровеха в пясъчника, а няколко майки седяха на пейките и си говореха. Обикновена лятна вечер в квартала.
— Надежда Иванова — произнесе тя тихо, но ясно, — ще се опитам да го кажа съвсем просто. Жилището е на мое име. Аз плащам сметките. Аз купувам храната. Аз се занимавам с ремонтите. Вашият син се прибира от работа, за да почива в моя дом.
— Той изкарва пари!
— Изкарва. И това е хубаво. Но парите не дават право човек да командва в чужда собственост.
— Чужда? Той ти е мъж!
— Мъж ми е, но не е собственик.
Надежда Иванова замълча, сякаш се опитваше да преглътне чутото. Виктор седеше на масата и местеше поглед от майка си към баба си.
— Мамо — обади се момчето тихо, — може ли да отида в стаята си?
— Разбира се. Написа ли си уроците?
— Да, с баба ги направихме.
— Браво.
Виктор се измъкна от кухнята и след миг вратата на детската стая се затвори с тихо хлопване.