Жулиета се наведе към майка си и ѝ прошепна нещо на ухото. Пенка Асенова се дръпна леко настрани, сякаш думите я бяха опарили.
Съдията прегледа документите един по един: касови бележки, договор за поставяне на дограма, разписки, снимки на жилището преди и след ремонта — всичко, което Елена Велизарова беше успяла да извади от телефона си.
Жулиета не издържа.
— Ваша чест, тя живя в този апартамент без да плаща наем. Ремонтът беше цената за това, че е стояла там.
Съдията вдигна поглед към нея.
— Вие собственик ли сте на имота?
— Не, но…
— Тогава вашето мнение няма отношение към предмета на спора.
Жулиета замлъкна. За първи път, откакто Елена я познаваше.
Искът беше уважен частично. Присъдената сума стана 6 200 лева. Съдията не прие дребните поправки и смесителя, защото за тях липсваше отделно доказване. Но подмяната на тръбите, дограмата, пералнята и тапетите бяха признати.
Пенка Асенова трябваше да изплати тези 6 200 лева в срок от три месеца.
Само че краят на тази история не настъпи в съдебната зала.
Истинската точка беше поставена в службата по гражданско състояние.
През ноември Елена и Александър отидоха да получат удостоверението за прекратения си брак. Всичко беше делово и кратко: заставаш пред гишето, показваш лична карта, подписваш се и вземаш документа.
Александър стоеше до нея мълчалив, с ръце, пъхнати в джобовете на якето.
Първа се подписа Елена. Ръката ѝ не трепна. Подписът излезе ясен, равен, спокоен. Взе своя екземпляр и се отдръпна.
След нея се подписа Александър. Прибра и той своя документ.
Навън ги посрещна студеният ноемврийски въздух. Листата вече бяха окапали, а стъпалата пред сградата изглеждаха сиви и влажни. Елена прибра удостоверението в чантата си.
— Кажи на Жулиета — произнесе тя тихо. — Натрапницата вече се отписа. Официално.
Александър не каза нищо. Само кимна.
Остана на стълбите, докато Елена стигна до спирката, качи се в маршрутката и си тръгна.
През първите две седмици Ванеса Овчара питаше за баща си всяка вечер. После започна да пита през ден. След това — веднъж седмично. Елена всеки път отговаряше по един и същи начин:
— Татко те обича. Ще се виждате.
Александър вземаше Ванеса в събота. Връщаше я точно в шест вечерта. Издръжката превеждаше на двадесет и пето число по картата на Елена.
Пенка Асенова плати 3 000 лева през декември. Останалите 3 200 преведе през февруари, почти в последния възможен момент.
Жулиета не се обади нито веднъж. Нито за да се извини, нито за да се кара. Просто изчезна.
На Елена не ѝ липсваше.
През март, точно година след деня, в който Пенка Асенова беше обявила, че продава апартамента, Елена внесе първата вноска за едностайно жилище в нова сграда. 6 200 лева от съдебното решение. 5 400 лева от спестяванията ѝ. Останалото — ипотека за петнадесет години.
Апартаментът беше на четвъртия етаж, с балкон, обърнат на юг. Ванеса тичаше из празните стаи и се смееше:
— Мамо, тук има ехо!
Елена стоеше до прозореца. В ръката си държеше договора за покупко-продажба. На нейно име. Само на нейно.
Помисли си, че трябва да купи пералня. И че този път няма нужда да пази касовата бележка.
Ако някой, който чете това, живее в чужд апартамент и влага собствени пари в ремонт, има нещо важно, което трябва да знае.
Пазете документите. Не защото непременно очаквате война. А защото животът се обръща рязко, без предупреждение, и една бележка за смесител за шейсет лева може някой ден да се окаже част от доказателствата.
Снимайте жилището преди ремонта. Снимайте го и след това. Дръжте копия в облачно пространство. Ако плащате по банков път, пишете ясно основанието: „плащане за монтаж на дограма по договор“, а не просто „превод“.
И ако някой ви нарече натрапница, не хабете сили да спорите.
Просто започнете да смятате.