— Как така се преместихте? Защо?
— Защото майка ти продава жилището. Така или иначе трябваше да си тръгнем оттам.
— Но можехме да наемем нещо заедно!
— Можехме — отвърна Елена спокойно. — Само че първо трябва да разбера дали изобщо искам да продължа да живея с теб.
Александър замълча. За пръв път тишината му не беше просто пауза, а цена, която щеше да плати.
Жулиета Атанасова научи за преместването от Пенка Асенова и, разбира се, не се сдържа. Изпрати съобщение на Александър. По-късно той го показа на Елена, когато се появи на улица „Южна“ с торба продукти и виновно изражение.
В съобщението пишеше:
„Е, значи натрапницата сама си е тръгнала. Нали ти казвах? Ще вземе Ванеса и ще те зареже. Кажи на мама да не дели парите от продажбата на три. Ние сме двама.“
Елена прочете написаното и му върна телефона.
— Отговори ли ѝ?
— Още не.
— Недей.
Не обясни защо. Вече беше решила как ще постъпи.
В края на април Пенка Асенова продаде апартамента. Сумата беше шестдесет и четири хиляди лева. Парите постъпиха по нейната сметка.
През май тя повика Александър и Жулиета на вилата, за да обсъдят разпределението. Елена не беше поканена.
После Александър ѝ разказа. Пенка Асенова възнамерявала да задържи тридесет и две хиляди лева за себе си — искала да изолира вилата. Останалото щяло да бъде разделено поравно: шестнадесет хиляди за Александър и шестнадесет хиляди за Жулиета.
Тогава Жулиета заявила:
— Само гледай Александър да не даде и стотинка на неговата. Това са семейни пари, тя е чужд човек.
Александър не казал нищо.
Отново избрал мълчанието.
През юни Елена подаде молба за развод.
Александър не можеше да повярва. Дойде на улица „Южна“ и остана прав на прага.
— Заради Жулиета ли? Заради една реплика?
— Не е заради една реплика, Александре. А заради това, че всеки път, когато тя говореше така, ти мълчеше. Заради това, че не каза нищо, когато пред майка ти ме нарече чужд човек. И заради това, че нито веднъж не изрече: „Това е жена ми, майката на детето ми, и тя вложи почти десет хиляди лева във вашия апартамент.“
Александър седна на табуретката, сякаш краката му го предадоха.
— Какви десет хиляди?
— Осем хиляди петстотин и шестдесет лева. Тръби. Дограма. Пералня. Тапети. Баня. Брава. Смесител. Всичко е с касови бележки.
Той я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.
— Ти си пазила всичко това?
— Счетоводител съм, Александре. Аз пазя всичко.
Делото за развода беше насрочено за септември. Нямаше спор за имущество, защото почти нищо общо не съществуваше. Апартаментът не беше техен. Кола нямаха. Общ кредит не бяха теглили. Ванеса оставаше при майка си, а Александър не възрази.
Но Елена заведе отделен иск срещу Пенка Асенова. Не за делба. Искът беше за връщане на неоснователно обогатяване — вложения в чужд имот на стойност осем хиляди петстотин и шестдесет лева, доказани с договори, касови бележки и квитанции.
Адвокатът я предупреди, че съдът може да намали сумата. Възможно беше и частично да отхвърли претенцията. Но документите бяха подредени и убедителни.
Когато Пенка Асенова разбра за иска, веднага се обади на Александър.
— Тя сериозно ли? Завела е дело срещу мен?
— Мамо, три години ремонтираше твоя апартамент със свои пари. Ти знаеше.
— Аз не съм я молила!
— Но и не си отказвала. Жулиета също не отказваше, когато топлата вода тръгна по новите тръби.
Това беше първият път, в който Александър не премълча. Само че вече беше късно.
Заседанието се проведе през октомври. Елена дойде с адвоката си. Пенка Асенова пристигна заедно с Жулиета.
Жулиета седеше в залата изправена като струна, със стиснати устни. Докато съдията четеше материалите по делото, лицето ѝ се напрегна още повече.