Третото, което Елена Велизарова правеше, беше да събира доказателства. Не шумно, не демонстративно, а методично. В една кутия прибираше касови бележки за тръбите, за новите прозорци, за пералнята, за тапетите. Там беше и договорът с майстора, който беше монтирал дограмата. Пазеше и разписките за сметки, платени от нея в онези месеци, когато Александър Борисов „забравяше“. Всичко стоеше на същото място — горе, на антрето, скрито в кутията.
Тя не се въоръжаваше за война. Просто се подготвяше за деня, в който някой щеше да ѝ каже: „Махай се.“ И тогава тя трябваше да има къде да отиде.
През това време Жулиета Атанасова още четири пъти я нарече „натрапница“. Елена ги броеше.
Веднъж — пред съседка на Пенка Асенова.
Втори път — пред една от учителките в детската градина, когато Жулиета беше дошла да вземе Ванеса Овчара вместо майка ѝ.
Трети път — по телефона, но достатъчно високо, за да бъде чута.
И четвърти път — пред самата Ванеса. Детето тогава беше на две години и половина. Жулиета клекна срещу нея, усмихна се и каза:
— Голяма красавица си ни ти. Добре че не си се метнала на майка си.
Ванеса не разбра смисъла. Елена обаче го разбра до последната дума.
Промяната настъпи през март, когато момиченцето вече беше на три.
Пенка Асенова съобщи, че е решила да продаде апартамента на булевард „Сливница“. Били ѝ предложили добра цена — шестдесет и четири хиляди лева. Смяташе да се премести окончателно във вилата, да я изолира добре и да живее там през цялата година.
— На теб и Сашо ще ви се наложи да си намерите нещо ваше — каза тя една вечер на масата. Не го изрече злобно. Просто го съобщи като факт.
Александър пребледня.
— Мамо, ние живеем тук. Детската градина на Ванеса е отсреща.
— Знам — отвърна Пенка спокойно. — Но жилището е мое, Сашо. Трийсет години съм го изплащала.
Елена не каза нищо. Вътре в нея беше странно тихо и пределно ясно.
На следващия ден тя се обади на адвокат. Не защото щеше да завежда дело, а за да се посъветва. Попита дали може да иска обезщетение за ремонт, направен в чужд апартамент, ако вложените средства са нейни. Юристът ѝ обясни, че при налични касови бележки, договори и доказателства за плащане може да се опита иск за неоснователно обогатяване. Нямаше гаранция, но възможност съществуваше.
Елена благодари и затвори.
Не възнамеряваше да съди Пенка Асенова. Но вече знаеше, че кутията с документите не е просто проява на педантичност.
Жулиета Атанасова научи за продажбата на жилището още преди Елена. И реагира точно както можеше да се очаква от нея.
Тя се обади на Александър и му каза:
— Майка продава апартамента. Парите ще ги раздели между нас. Само внимавай твоята там да не се намъкне с някакви претенции. Тя в това жилище и стотинка не е вложила.
Александър после преразказа разговора на Елена. Вероятно очакваше, че тя пак ще замълчи. Както винаги.
— Нито стотинка? — попита Елена.
— Ами… Жулиета така мисли.
— А ти?
Той се забави с отговора.
— Аз мисля, че сме семейство и ще се разберем.
Елена кимна. Същата вечер обаче свали кутията от антрето и прегледа всички бележки една по една. Общата сума за последните три години излезе осем хиляди петстотин и шестдесет лева. Тръби, прозорци, пералня, тапети, дребни ремонти в банята, нов смесител, нова брава на входната врата.
Тя снима всеки документ и качи снимките в облачно хранилище.
Две седмици по-късно Пенка Асенова намери купувач. Сделката беше насрочена за април. Елена и Александър трябваше да отпишат адресната си регистрация.
Елена отиде сама в центъра за административно обслужване. Отписа се. Регистрира Ванеса при себе си. Намери едностаен апартамент на улица „Южна“ за триста и шестдесет лева на месец. Плати първия и последния наем. За два дни пренесе вещите, докато Александър беше на работа.
Когато той се прибра, апартаментът беше празен.
Позвъни ѝ веднага.
— Елена, къде си?
— На улица „Южна“. С Ванеса се преместихме.