— А какво ще кажете да запалим скарата? — предложи Камелия, все още сияеща. — Нещо ми е едно такова празнично днес!
Теодор, окуражен от внезапната промяна в държанието на сестра си, веднага се съгласи да направят малко семейно тържество. Отиде до магазина за месо и зеленчуци, а Ралица и Камелия се заеха със салатите. Този път Камелия се държеше почти образцово — беше любезна, услужлива, подаваше чинии, помагаше около масата и дори наглеждаше децата.
Вечерта наистина се получи приятна. Сиренето се оказа чудесно, месото на скарата стана крехко и сочно, а децата, доволни и зачервени от игра, тичаха по тревата. Камелия разказваше забавни случки, Теодор обръщаше шишчетата над жарта, а Ралица за пръв път от доста време насам усещаше не напрежение, а истинско семейно спокойствие.
Когато се смрачи и малките започнаха да търкат очи от умора, Камелия изведнъж се изправи и се приближи до масата.
— Ние носихме сиренето, нали? Къде остана? Ще си приберем каквото е останало — каза тя и без да чака отговор, започна да слага в торбички парчетата сирене, няколкото праскови и недопитите кутии със сок.
Ралица и Теодор се спогледаха. Усещането за топлина и мир, което допреди минута изпълваше Ралица, се стопи и на негово място се настани горчиво разочарование.
— Камелия, какво правиш? — попита тя тихо.
— Как какво? Прибирам си продуктите — отвърна Камелия напълно спокойно, без дори да спре да опакова остатъците. — Утре децата са на училище, трябва да има какво да ядат.
— Но ти ги донесе като подарък…
— Подарък ли? Казах, че няма да дойда с празни ръце, и не дойдох. А това, което е останало, естествено, ще си го взема. Храна не се хвърля.
Тя продължи старателно да събира всичко, което беше донесла. После хвърли поглед към чиниите с останало месо и салати.
— Дай някой съд за месото. И тези зеленчуци ще взема. Вие пак ще си направите, имате вила, двор, градина. Аз вкъщи с какво да храня децата?
— Камелия — опита се да възрази Теодор, — но нали всичко беше приготвено за всички. Ние също купувахме продукти…
— О, стига, Теодоре — махна с ръка тя. — Вие тук си имате всичко. Двор, зеленчуци, въздух, пространство. А аз съм в апартамент в града и всяко нещо го купувам. Децата растат, постоянно искат да ядат.
След няколко минути почти всички остатъци от вечерята вече бяха разпределени в кутии и пликове. За домакините останаха само мръсните чинии, измачканите салфетки и няколко огризки. Децата на Камелия вече спяха в колата, а тя довършваше последните си приготовления за тръгване.
— Благодаря ви за прекрасната вечер! — извика бодро, докато товареше пакетите с храна в багажника. — Беше страхотно! Непременно пак ще дойдем!
Теодор и Ралица стояха до портата и изпращаха гостите с мълчание. Двамата гледаха как светлините на колата се отдалечават по пътя. На масата зад тях вече нямаше нищо, което да напомня за хубавата вечер, освен купчина неизмити съдове.
— Е? — промълви Ралица след малко. — Сега разбираш ли, че няма как да я промениш?
Теодор кимна бавно, без да откъсва поглед от опразнената маса.
— Разбирам. Тя не дойде на гости. Дойде да се нахрани безплатно. И накрая си прибра дори онова, което уж беше донесла.
— Знаеш ли кое ме заболя най-много? — Ралица започна да събира празните чинии. — Не сиренето. Не прасковите. А това, че тя изобщо не вижда нищо нередно. За нея е съвсем естествено да дойде, да яде, да си почине, да се попече на слънце и после да си тръгне с пълни торби.
— Мислех си, че е разбрала какво ни притеснява…
— Разбрала е само, че трябва да донесе нещо за пред хората. Колкото да изглежда добре. А после пак си го прибра. Честно казано, това е още по-неприятно, отколкото да беше дошла без нищо.
Двамата разчистваха масата почти без думи. Всеки беше потънал в собствените си мисли. Ралица си припомняше колко се беше зарадвала сутринта, когато видя сиренето и ароматните праскови, и как за миг беше повярвала, че отношенията със зълва ѝ може би ще се оправят. Теодор пък мислеше за сестра си — за момичето, което някога му беше най-близкият човек, а сега се беше превърнало в досадна гостенка, която идваше само за облаги.
— Какво ще правим? — попита Ралица, докато подреждаше съдовете в миялната.
— Не знам — призна Теодор честно. — Да говорим с нея е безсмислено, защото тя не чува.