документите, които така и не беше успял да прегледа, и поведе племенника си към бараката, където държеше инструментите. През това време Ралица прибираше след децата. Докато събираше трохи, салфетки и разпилени играчки, наум пресмяташе колко храна бе изчезнала от масата и за пореден път се чудеше как е възможно две деца да оставят след себе си такава бъркотия.
Когато вечерта Камелия най-сетне започна да се стяга за тръгване, Ралица вече не успя да се сдържи.
— Камелия, може би е добре занапред да се разбираме предварително за гостуванията — каза тя възможно най-спокойно. — Ние идваме тук и да свършим работа, и да си починем, а не всяка събота и неделя да посрещаме гости и да ги забавляваме.
Лицето на Камелия веднага се промени. Устните ѝ се свиха, а в погледа ѝ се появи обида.
— Значи така, пречим ви! — възкликна тя. — А аз си мислех, че сме семейство и че винаги сме добре дошли. Теодоре, чуваш ли какво говори жена ти?
Теодор се оказа между двете и видимо не знаеше на коя страна да застане.
— Ралица, хайде сега… Камелия, разбира се, че се радваме да ви видим — започна той предпазливо. — Просто наистина би било добре понякога да се обаждате предварително.
— Какво излиза сега? — разпали се Камелия. — Ние не идваме с лошо! И децата ми са възпитани, не правят поразии…
На Ралица ѝ се прииска да се изсмее. Същите тези „възпитани“ деца вече бяха счупили една чаша, бяха надраскали масата с флумастер и бяха превърнали банята в малко езеро.
— Не става дума само за децата — отвърна тя търпеливо. — Въпросът е, че и ние имаме планове, имаме си собствен ритъм. А и би било хубаво поне от време на време да носиш нещо — бисквити за чая, плодове за децата, каквото и да е. Всеки път храним всички, после чистим, подреждаме…
Камелия се нацупи така, сякаш току-що я бяха обвинили в най-страшното престъпление.
— Извинявай тогава, че сме такива нахалници и ви ядем хляба! — отсече тя. — Не знаех, че трябва да си плащам, за да видя родния си брат.
— Не преувеличавай — уморено се намеси Теодор. — Не говорим за пари, а за това, че…
— Всичко ми е ясно! — прекъсна го Камелия. — Няма повече да ви досаждаме.
Тя събра децата набързо и си тръгна, като нарочно тръшна вратата на колата. След тях останаха мокри хавлии, разхвърляни играчки, лепкави следи по пода и куп мръсни чинии. Теодор и Ралица мълчаливо се заеха да оправят пораженията.
— Мислиш ли, че ще си вземе бележка? — попита Теодор, докато подреждаше детските книжки на купчина.
— Съмнявам се — въздъхна Ралица. — Но поне две седмици спокойствие може би ще имаме.
Минаха почти три седмици, преди Камелия отново да се обади. Гласът ѝ звучеше меко, примирително, макар в него да се усещаше и добре премерена обида.
— Теодоре, здравей. Как сте? Добре ли си?
— Добре сме — отвърна той предпазливо. — А вие?
— И при нас всичко е наред. Слушай, дали може да дойдем през уикенда? Децата толкова много питат за вилата, все повтарят кога ще ходим при чичо и леля.
Теодор погледна към Ралица. Тя веднага поклати глава с изражение, което казваше повече от думи.
— Камелия, ние имахме намерение…
— Този път няма да дойдем с празни ръце! — побърза да го увери тя. — Ще купя нещо вкусно, ще донеса плодове за децата. Честна дума, ще бъдем примерни.
Ралица чу думите ѝ и след кратко колебание кимна. Може би все пак Камелия беше разбрала намека. Може би щеше поне малко да се промени.
— Добре — съгласи се Теодор. — Елате в събота към обяд.
— Благодаря ти, миличък! Много се радваме. До скоро!
В събота Камелия пристигна с голяма чанта. От нея тържествено извади парче скъпо сирене, пакет праскови и няколко кутии сок за децата.
— Ето, както обещах! — заяви тя гордо. — Сиренето е почти като френско, в магазина много го хвалеха. А прасковите ги вижте само — истинска красота!
Ралица остана приятно изненадана. Сиренето наистина изглеждаше апетитно, прасковите ухаеха на лято, а децата веднага се зарадваха на сока.
— Благодаря ти, Камелия — каза тя искрено. — Много мило от твоя страна.
— Какво говориш, нали сме семейство! — отвърна Камелия и цялата грейна от удоволствие.