Ралица беше застанала на верандата на вилата и гледаше как по криволичещата пътечка откъм портата се задава добре позната фигура с две деца след себе си. Камелия, както обикновено, мъкнеше огромна чанта, от която стърчаха играчки, кърпи и надуваем пояс. След нея ситнеха осемгодишната Лидия и петгодишният Десислав, които още от двора започнаха на висок глас да обсъждат какво ще правят през деня.
— Пак ли… — въздъхна Ралица и се отдръпна от прозореца. — Теодоре, сестра ти дойде.
Теодор вдигна глава от лаптопа. Вече трети час се беше заровил в служебни документи и се опитваше да свърши поне част от работата си. За него вилата не беше толкова място за почивка, колкото възможност да се изолира от градския шум и да работи на спокойствие. Само че това спокойствие редовно се разбиваше от внезапните посещения на Камелия.
— Отново? Нали бяха тук миналия уикенд — измърмори той, запази файла и затвори лаптопа. В следващия миг на вратата се чу познатото почукване — две кратки, едно по-дълго и пак две кратки. Нейният запазен знак.
— Здравейте, милички! — Камелия нахлу вътре като летен порив, изпълвайки къщата с гласа си и с неизчерпаемата си енергия. — Деца, поздравете вуйчо си и леля си!
Лидия и Десислав послушно целунаха роднините си по бузите, а после веднага хукнаха да обикалят стаите, сякаш виждаха вилата за пръв път, макар да бяха гостували тук само преди седмица.
— Как сте? Как върви работата? — Камелия се оглеждаше, докато вече преценяваше къде да се настани най-удобно. — В града е такава жега, че не се издържа! А при вас е направо рай — въздух, тишина, зеленина. Няма да ви досаждаме дълго, само ще се изкъпем и ще хапнем. Децата толкова настояваха да дойдем на вилата!
Ралица мълчаливо следеше добре познатата сцена. Камелия винаги пристигаше „само за малко“, но неизменно оставаше до вечерта, а понякога и до следващия ден. Все се намираше причина — или децата били изморени, или вече било късно за път.
— Камелия, може би следващия път е добре първо да се чуем по телефона? — предпазливо предложи Ралица. — Може да сме заети или да сме решили да излизаме някъде.
— О, какви са тези притеснения! — махна с ръка Камелия. — Нали сме семейство! Лидия, Десислав, не пипайте документите на вуйчо си!
Но децата вече се бяха разположили в хола и играчките им бяха пръснати по целия под. Десислав усили телевизора почти докрай, а Лидия започна да отваря чекмеджетата на скрина и да рови вътре с любопитство.
— Лельо Ралица, имате ли нещо вкусничко? — попита момичето и без да чака отговор, тръгна към хладилника.
— Разбира се, миличка — отвърна Ралица, отвори хладилника и извади кисели млека, плодове и сок. Дълбоко в себе си тя знаеше, че децата не носят вина за поведението на майка си, но с всяко подобно гостуване раздразнението ѝ ставаше все по-трудно за преглъщане.
Междувременно Камелия вече беше облякла банския си и се беше настанила удобно на шезлонга край басейна. От време на време подвикваше на децата, които пляскаха във водата и се надпреварваха кой ще вика по-силно. Теодор се опита да се върне към работата си, но съсредоточаването беше невъзможно — детски писъци, шум от телевизора и Камелия, която говореше високо по телефона и описваше на приятелките си своята „страхотна почивка на вилата“.
Към обяд Ралица направи набързо салата и стопли супата от предния ден. Камелия, както винаги, обсипваше храната с похвали, но още след първите хапки започна да обяснява как тя самата приготвяла същото ястие — „по съвсем друг начин, с една тайна съставка“. Децата изядоха всичко с апетит, оставяйки след себе си трохи, петна и разхвърляни салфетки, без дори да помислят да приберат.
— Теодоре, имаш ли някакви инструменти? — попита Камелия, вече измислила следващото занимание. — Десислав много иска да поправя или да строи нещо. Такъв сръчен ми расте!
Теодор въздъхна тежко и остави документите настрана.