Да ѝ забранят направо да идва също не им се струваше възможно — все пак беше негова сестра, а децата ѝ нямаха вина за поведението на майка си.
— Можем просто да не вдигаме телефона — предложи Ралица. — Нека най-сетне разбере, че така не се постъпва.
— Ще изглежда като някакво детинско сърдене…
— А нейното какво е? — възрази тя. — Зряла жена се държи като разглезено дете, убедено, че всички са длъжни да му угаждат.
Теодор не можеше да отрече, че съпругата му е права. Камелия наистина живееше с усещането, че близките ѝ са длъжни да я хранят, да забавляват децата ѝ, да търпят прищевките ѝ и после да се усмихват благодарно. Най-тъжното беше, че тя изобщо не виждаше нищо нередно в това.
След седмица телефонът отново иззвъня. Беше Камелия.
— Тео, здравей! Как сте? Толкова хубаво си изкарахме миналия уикенд! Децата още говорят за скарата. Може ли следващата събота пак да дойдем?
Теодор вдигна очи към Ралица. Тя стоеше срещу него и категорично поклащаше глава. Той въздъхна и прекъсна разговора.
— Пак звъни — каза след миг, докато изключваше звука на телефона.
— Не вдигай — помоли го Ралица. — Нека усети, че този път не се шегуваме.
Камелия опита още няколко пъти. После започна да пише съобщения: „Тео, какво става? Защо не ми отговаряш?“ След малко дойде ново: „Ралица ли е против? Нали си прекарахме чудесно!“ Накрая изпрати и трето: „Да не сте се обидили, че взех остатъците? Ами те иначе щяха да се развалят!“
Нито Теодор, нито Ралица отговориха. И двамата вече бяха стигнали до извода, че обясненията няма да помогнат. Камелия просто не умееше да разбере, че е неприлично да притесняваш роднините си, да използваш гостоприемството им и накрая дори да извличаш облага от него.
Мина цял месец. Камелия повече не се обади. Понякога Теодор се питаше дали не са били прекалено сурови. Но щом си спомнеше годините на внезапни посещения, празния хладилник, провалените им планове и напрежението всеки уикенд, съмнението изчезваше. Понякога единственият начин да спреш нечие нахално поведение е просто да не му оставяш място да продължи.
Ралица вече не подскачаше при звъна на вратата в събота сутрин. Теодор спокойно сядаше пред компютъра, без да очаква, че всеки момент ще трябва да посреща неканени гости и да измисля как да ги забавлява. Вилата им отново се превърна в място за отдих, а не в безплатна трапезария за роднини.
От време на време Теодор се връщаше мислено към случилото се и си казваше, че може би е имало и друг изход. Но после пред очите му изплуваше последното гостуване на Камелия — лицето ѝ, докато прибираше в торбички остатъците от онова сирене, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Тогава разбираше, че някои хора не могат да бъдат променени. Остава само да пазиш собствения си живот и да не позволяваш чуждата безцеремонност да руши спокойствието ти.
Лятото бавно отстъпваше, а те двамата се наслаждаваха на всяка тиха вечер на верандата. Седяха с чаши чай, слушаха щурците и знаеха, че никой няма да се появи с настояване да бъде нахранен, напоен и забавляван. Разбира се, понякога им ставаше тъжно. Все пак беше горчиво семейните отношения да стигнат до такава точка. Но и двамата разбираха едно: уважението към чуждите граници е основата на всяка здрава връзка. А когато някой упорито отказва да го проумее, понякога най-разумното е общуването да бъде ограничено.
През есента, когато прибираха вилата за зимата, Ралица намери в един шкаф забравена кутия скъпи бисквити. Камелия я беше донесла някога „за подарък“, но явно после беше пропуснала да си я вземе обратно.
— Виж — каза Ралица и я показа на Теодор. — Май това е единственото нещо, което е оставила тук за всичките тези години.
Теодор се усмихна тъжно.
— Сигурно просто е забравила. Ако се беше сетила, щеше да си я прибере.
Двамата се засмяха и някак им олекна. Границите вече бяха поставени, спокойствието се беше върнало, а пред тях стоеше тиха зима без внезапни посещения и без претенции към тяхното гостоприемство.