Този път изненадата беше изчезването на черните обувки на Елица Данаилова. Тя вече закъсняваше за работа и обикаляше жилището почти на бегом, отваряше шкафове, надничаше под леглото, проверяваше дори местата, където никога не би ги оставила.
— Да сте виждали черните ми обувки? — попита тя Галина Калинова, опитвайки се гласът ѝ да звучи спокойно.
Свекърва ѝ повдигна вежди с престорено недоумение.
— А не ги ли прибра сама в гардероба? Колко странно… Може би не си търсила достатъчно внимателно.
След още десет минути нервно ровене обувките се появиха в килера — подредени съвсем грижливо зад кофата за боклук. Когато Елица я попита как е възможно да са се озовали там, Галина само сви рамене.
— Нямам никаква представа. Сигурно котката ги е довлякла.
В дома им нямаше котка.
Иван Калинов се прибираше вечер от работа и виждаше напрегнатото лице на жена си, но отдаваше всичко на умората и на неизбежното напрежение от присъствието на майка му под един покрив с тях. Пред него Галина Калинова мигом се превръщаше в образец на деликатност, грижа и майчинска нежност.
— Иване, миличък — гукаше тя, докато му сипваше вечерята, — толкова се радвам, че си у дома! А твоята Елица е такава мила жена. Ние двете чудесно се разбираме, нали, скъпа?
Елица кимваше безмълвно, стискайки устни, за да не издаде раздразнението си. Иван се усмихваше доволно, убеден, че „неговите две жени“ най-сетне са намерили общ език.
До края на седмицата нервите на Елица бяха опънати като струни. Всяка сутрин я посрещаше с нова дребна, но отровна пакост. Веднъж кремът ѝ за лице изчезна и по-късно се оказа в хладилника. Друг път пастата за зъби уж внезапно беше свършила, но всъщност беше изстискана в мивката. После се изгубиха ключовете за колата и Елица ги намери чак във фризера.
Галина Калинова всеки път играеше ролята на напълно озадачена жена. И неизменно намираше обяснение, в което виновна излизаше Елица — ту била разсеяна, ту невнимателна, ту не умеела да поддържа ред в собствения си дом.
— Не разбирам как Иван живее така с теб — въздишаше свекървата и укорително клатеше глава. — При мен вкъщи винаги е имало безупречен ред. Всяко нещо си знае мястото.
Иван, изтощен след работния ден, не се задълбочаваше в подробностите. Само молеше жена си да прояви още малко търпение.
— Мама вече не е първа младост — казваше той. — Може наистина да обърква нещо. Не ѝ обръщай внимание.
Но Елица отлично виждаше истината. Галина не объркваше нищо. Всяко нейно действие беше премислено предварително и изпълнено с почти хирургическа точност.
Развръзката на това невидимо издевателство настъпи в събота сутринта. Елица реши да изпере спалното бельо — красив копринен комплект в цвят крем, подарък от майка ѝ за сватбата. За нея това бельо не беше просто вещ. То носеше спомен за началото на семейния ѝ живот, за майчината обич и за благословията, с която беше прекрачила прага на новия си дом.
Тя внимателно сложи чаршафите и калъфките в пералнята, добави препарат за деликатни тъкани и избра подходящата програма. През това време Галина Калинова се суетеше в кухнята, представяйки се за загрижена и работлива домакиня.
След около час Елица се върна при пералнята, за да извади и простре прането. Щом отвори вратичката, дъхът ѝ секна и за миг ѝ се стори, че подът се люлее под краката ѝ.
Целият комплект беше съсипан безвъзвратно. Нежната кремава коприна беше придобила бледорозов оттенък, а между чаршафите се открояваше яркочервен дамски чорап. Елица никога не беше имала такива чорапи.
— Какво е това?! — извика тя и измъкна чорапа от барабана.
От кухнята веднага дотича Галина Калинова с изписана на лицето невинност.
— Ох, какво се е случило? — възкликна тя, спирайки на прага.