Настроението на Даниела Дунавскиа беше толкова приповдигнато, че тя изведнъж предложи:
— А защо да не направим скара? Днес направо ми е празнично!
Георги Мартинов, окуражен от внезапната промяна в държанието на сестра си, реши да не разваля момента и се съгласи да устроят малко семейно угощение. Той отиде до магазина за месо и зеленчуци, а през това време жените се заеха със салатите. Даниела Дунавскиа се държеше необичайно любезно — подаваше чинии, помагаше с подреждането, наглеждаше децата и сякаш наистина се стараеше да бъде полезна.
Вечерта се получи по-добре, отколкото някой бе очаквал. Сиренето се оказа чудесно, месото стана крехко и сочно, а децата тичаха доволни из тревата. Даниела Дунавскиа разказваше забавни случки, Георги Мартинов въртеше шишчетата на жарта, а Мария Велизарова за първи път от много време усещаше онова рядко семейно спокойствие, което не ѝ се искаше да свършва.
Когато се смрачи и малките започнаха да се прозяват, Даниела Дунавскиа се изправи и тръгна към масата.
— Ние носехме сирене, къде остана? Ще си приберем каквото е останало — каза тя и без да чака отговор, започна да пъха в торбички парчетата сирене, останалите праскови и недоизпитите кутии сок.
Мария Велизарова и Георги Мартинов се спогледаха. Топлото чувство от вечерта в миг се стопи, заменено от неприятно разочарование.
— Даниела, какво правиш? — попита Мария Велизарова тихо.
— Как какво? Прибирам си продуктите — отвърна Даниела Дунавскиа напълно спокойно и продължи да опакова остатъците. — Утре децата са на училище, трябва да има какво да ядат.
— Но ти ги донесе като подарък…
— Какъв подарък? Казах, че няма да дойда с празни ръце, и не дойдох. А каквото е останало, естествено, ще го взема. Храна не се хвърля.
Тя събираше методично всичко, което беше донесла. После огледа масата, върху която имаше още месо и салати.
— Имате ли кутия за месото? А и тези зеленчуци ще взема. Вие пак ще си приготвите, нали сте тук, а аз у дома с какво да храня децата?
— Даниела — опита се да възрази Георги Мартинов, — но ние готвихме за всички, купувахме продукти…
— Остави, моля ти се — махна с ръка тя. — Вие си имате къща, двор, градина, все нещо ще се намери. Аз съм в апартамент в града, там всичко се купува. Децата растат, гладни са.
След няколко минути почти всички остатъци от вечерята бяха натъпкани в кутии и пликове. На домакините останаха само огризки и дребни парчета. Децата вече спяха в колата, а Даниела Дунавскиа довършваше прибирането си с вид на човек, който е свършил нещо напълно естествено.
— Благодаря ви за прекрасната вечер! — каза тя, докато товареше пакетите с храна в автомобила. — Беше чудесно! Пак непременно ще дойдем!
Георги Мартинов и Мария Велизарова останаха до портата и мълчаливо гледаха как светлините на колата се отдалечават. На масата след гостите бяха останали само мръсни чинии, смачкани салфетки и неприятно усещане за подигравка.
— Е — промълви Мария Велизарова, — сега вече разбираш ли, че не можеш да я превъзпиташ?
Георги Мартинов кимна, без да откъсва очи от опустялата маса.
— Разбирам. Тя не е дошла на гости, а за безплатна вечеря. И дори онова, което сама донесе, си го прибра обратно.
— Знаеш ли кое ме огорчи най-много? — Мария Велизарова започна да събира празните чинии. — Не това, че взе своите неща. А че изобщо не вижда нищо нередно. За нея е напълно нормално да дойде, да яде, да се пече на слънце и накрая да си тръгне с храна за вкъщи.
— Мислех, че е разбрала какво ни притеснява…
— Разбрала е само, че трябва да донесе нещо за пред хората. После обаче си го взима обратно. Това е дори по-обидно, отколкото да пристигне с празни ръце.
Двамата разчистваха в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Мария Велизарова си спомняше колко се беше зарадвала сутринта, когато видя сиренето и прасковите, и как за миг бе повярвала, че отношенията със зълва ѝ може би ще се оправят. Георги Мартинов мислеше за сестра си — онази, която някога му беше най-близкият човек, а сега се бе превърнала в досадна използвачка.
— Какво ще правим? — попита Мария Велизарова, докато нареждаше съдовете в миялната машина.
— Не знам — призна честно Георги Мартинов. — Да говоря с нея е безсмислено, тя изобщо не чува какво ѝ се казва.