Документите, които така и не бе успял да прегледа, останаха настрани, а Георги Мартинов поведе племенника си към бараката с инструментите. През това време Мария Велизарова прибираше след децата, наум пресмяташе колко продукти бяха изяли и за пореден път се чудеше как е възможно за толкова кратко време да се създаде такъв хаос.
Когато вечерта Даниела Дунавскиа най-сетне започна да се стяга за тръгване, Мария вече не издържа:
— Даниела, може би е добре занапред да се уговаряме предварително за гостуванията. Ние идваме тук и да свършим работа, и да си починем, а не всяка събота и неделя да организираме развлечения за гости.
Лицето на Даниела веднага се промени. Устните ѝ се свиха, а в очите ѝ се появи оскърбление.
— Значи така било! Пречим ви, така ли? А аз си мислех, че сме близки хора и че винаги сме добре дошли. Георги, ти чу ли какво каза жена ти?
Георги Мартинов се оказа притиснат между сестра си и съпругата си и видимо се смути.
— Мария, хайде сега… Даниела, разбира се, че ви се радваме. Просто наистина е по-добре понякога да се обаждаш предварително.
— Ама моля ви се! — възмути се Даниела. — Ние не идваме с лошо! И децата ми са възпитани, не правят бели.
На Мария едва не ѝ избяга смях. „Възпитаните“ деца вече бяха счупили една чаша, надраскали масата с флумастер и направили малко наводнение в банята.
— Не става дума само за децата — опита се спокойно да обясни тя. — Просто и ние имаме планове, имаме си свой ритъм. А и би било хубаво поне от време на време да носиш нещо — бисквити за чая, плодове за малките. Всеки път храним всички, а после пак ние чистим след това.
Даниела се наду като дълбоко засегната госпожа.
— Извинявайте, че сме такива хрантутници! Не знаех, че трябва да си платим, за да видим родния ми брат.
— Не преувеличавай — каза уморено Георги. — Не говорим за пари, а за елементарно отношение.
— Всичко ми е ясно! — отсече Даниела. — Повече няма да ви досаждаме.
Тя събра децата с демонстративна припряност и си тръгна, като нарочно тръшна вратата на колата. Георги и Мария останаха да оправят следите от гостуването — мокри кърпи, разпилени играчки, чинии и чаши, натрупани в мивката.
— Мислиш ли, че ще си вземе бележка? — попита Георги, докато събираше детските книжки от пода.
— Едва ли — въздъхна Мария. — Но поне две седмици тишина може и да имаме.
Минаха почти три седмици, преди Даниела да се обади. Гласът ѝ звучеше по-меко, уж примирено, макар в него да се усещаше и малко показна обида.
— Георги, здравей. Как сте? Как е здравето?
— Добре сме — отвърна предпазливо той. — А вие?
— И ние сме добре. Слушай, може ли през уикенда да дойдем? Децата много тъгуват за вилата. Само питат кога пак ще отидем при чичо и леля.
Георги погледна към Мария. Тя безмълвно, но много красноречиво поклати глава.
— Даниела, ние мислехме да…
— Няма да дойдем с празни ръце! — побърза да го прекъсне сестра му. — Ще купя нещо вкусно, ще донеса плодове за децата. Честна дума, ще се държим прилично.
Мария чу тези думи и този път леко кимна. Може би Даниела наистина бе разбрала намека и щеше да се промени поне малко.
— Добре — съгласи се Георги. — Елате в събота около обяд.
— Благодаря ти, миличък! Толкова се радваме! До скоро!
В събота Даниела Дунавскиа пристигна с голяма чанта, от която тържествено извади парче скъпо сирене, пакет праскови и няколко кутии сок за децата.
— Ето, както обещах! — заяви тя с гордост. — Сиренето е почти като френско, много го хвалеха в магазина. А прасковите само ги вижте — истинска красота!
Мария Велизарова остана приятно изненадана. Сиренето действително изглеждаше апетитно, прасковите ухаеха на лято, а децата веднага се зарадваха на сока.
— Благодаря ти, Даниела — каза тя искрено. — Много мило от твоя страна.
— Какво толкова, нали сме семейство! — отвърна Даниела Дунавскиа и направо сияеше от удоволствие.