Мария Велизарова стоеше на верандата на вилата и гледаше как по криволичещата пътека откъм портата се задава добре позната фигура с две деца. Даниела Дунавскиа, както обикновено, мъкнеше огромна чанта, от която стърчаха играчки и надуваем пояс. След нея ситнеха осемгодишната Виктория Пловдивскиа и петгодишният Николай Валентинов, които още отдалеч започнаха шумно да обсъждат какво ще правят през деня.
— Пак ли… — въздъхна Мария Велизарова и се отдръпна от прозореца. — Георги, сестра ти пристигна.
Георги Мартинов вдигна поглед от лаптопа. Вече трети час седеше над служебни документи и се опитваше да навакса работа. За него вилата не беше толкова място за почивка, колкото възможност да се съсредоточи далеч от градската врява. Само че това спокойствие редовно биваше разбивано от внезапните посещения на Даниела Дунавскиа.
— Пак? Нали беше тук миналия уикенд — измърмори той, запази файла и затвори лаптопа. След миг на вратата се чу познатото почукване — две кратки, едно дълго и отново две кратки. Нейният запазен знак.
— Здравейте, милички! — Даниела Дунавскиа нахлу в къщата като летен порив на вятъра и мигом изпълни стаята с гласа и енергията си. — Деца, поздравете чичо си и леля си!
Виктория Пловдивскиа и Николай Валентинов послушно целунаха роднините по бузите, а после веднага се втурнаха да обикалят стаите, сякаш никога не бяха идвали тук, макар че само преди седмица пак тичаха из същата къща.
— Как сте? Как върви работата? — Даниела Дунавскиа се оглеждаше наоколо и вече преценяваше къде да се настани най-удобно. — В града е такава жега, че не се издържа! А при вас е направо рай — въздух, тишина, зеленина. Няма да ви досаждаме дълго, само ще се изкъпем и ще хапнем. Децата толкова настояваха да дойдем на вилата!
Мария Велизарова мълчаливо следеше този до болка познат спектакъл. Даниела Дунавскиа винаги обещаваше, че ще остане „за малко“, но неизменно си тръгваше чак вечерта, а понякога дори оставаше да преспи. Причина все се намираше — ту децата били изморени, ту вече станало късно за път.
— Даниела, може би следващия път е добре първо да се чуем? — предпазливо предложи Мария Велизарова. — Възможно е да сме заети или да сме решили да отидем някъде.
— О, моля ти се, какви формалности! — махна с ръка Даниела Дунавскиа. — Нали сме семейство! Виктория, Николай, не пипайте книжата на чичо си!
Но децата вече се бяха разположили в дневната и бяха разхвърляли играчките по пода. Николай Валентинов пусна телевизора почти до край, а Виктория Пловдивскиа започна да рови в чекмеджетата на скрина.
— Лельо Мария, имате ли нещо вкусничко? — попита Виктория Пловдивскиа и без да чака особено, се насочи към хладилника.
— Разбира се, миличка — отвърна Мария Велизарова, отвори хладилника и извади кисели млека, плодове и сок. Дълбоко в себе си тя разбираше, че децата не са виновни за поведението на майка си, но с всяко ново идване раздразнението ѝ ставаше все по-трудно за преглъщане.
Междувременно Даниела Дунавскиа вече се беше преоблякла в бански и се беше изтегнала на шезлонга край басейна. От време на време подвикваше към децата, които пляскаха във водата. Георги Мартинов се опита да се върне към работата си, ала съсредоточаването беше невъзможно — децата пищяха, а Даниела Дунавскиа говореше високо по телефона и разказваше на приятелките си за своята „прекрасна почивка на вилата“.
Към обяд Мария Велизарова приготви обикновена салата и стопли супата от предния ден. Даниела Дунавскиа, както винаги, сипеше похвали за храната, но почти веднага започна да обяснява как самата тя правела същото ястие „по съвсем друг начин, с една тайна съставка“. Децата ядоха с апетит, оставиха след себе си трохи, петна и разхвърляни прибори, без изобщо да се сетят да приберат.
— Георги, имаш ли някакви инструменти? — попита Даниела Дунавскиа, вече измислила следващото занимание. — Николай много иска да поправи или да сглоби нещо. От малък ми е такъв сръчко!
Георги Мартинов въздъхна тежко и остави работата си настрана.