— А ти заради някакви си цветя стъпка хората, които би трябвало да са ти най-близки.
От фотьойла Невена изсумтя злобно.
— Стига, мамо, какво изобщо ѝ обясняваш? На нея не ѝ пука за никого. Важното е нейно величество да си отиде на курса. Ние тук да се оправяме както можем, а тя да си прави удоволствието.
Мария Мартинова бавно премести поглед от съпруга си към свекърва си, после към Невена. В нея вече не беше останала нито жал, нито нужда да се защитава. Имаше само тежко, студено отвращение от тази нагла постановка.
— Слушайте ме внимателно — произнесе тя силно и отчетливо, прекъсвайки поредното стенание на Лидия Александрова. — Този театър приключва сега. Лидия Александрова, ако кръвното ви наистина е двеста, човек звъни на Спешна помощ и отива в болница, а не се разкарва през половината град на гости. Невена, ти имаш собствен тристаен апартамент, а мъжът ти печели достатъчно, за да повикаш бавачка от агенция поне за един ден. А ти, Пламен, надмина себе си. Скри се в гаража, изключи си телефона, остави майка си и сестра си да се оправят сами, а после реши мен да изкараш виновна?
— Ти как си позволяваш да говориш така на майка ми?! — Пламен пристъпи към нея, лицето му пламна от гняв. — Съвсем ли забрави с кого разговаряш? Веднага се извини на мама и на Невена!
— Няма да стане — отсече Мария. — От днес нататък аз няма да бъда безплатната ви прислужница. Нито ще решавам проблемите на вашето семейство за сметка на собственото си време.
— Така ли било? — Пламен едва си поемаше въздух от възмущение. — Тогава си събирай багажа и се махай! Апартаментът е мой, аз го плащам!
В хола настъпи тишина. Лидия Александрова дори спря да охка и впери любопитен поглед в снаха си. Невена се усмихна тържествуващо. И двете очевидно вярваха, че това е последният удар — онзи, след който Мария ще рухне, ще падне на колене и ще започне да моли за прошка.
Само че Мария единствено кимна спокойно.
— Чудесно предложение, Пламен. Прав си, жилището е твое, купено преди брака. С най-голямо удоволствие ще си тръгна.
Тя се обърна, влезе в спалнята и извади от гардероба голям куфар. Движенията ѝ бяха бързи, точни, без капка колебание. Започна да хвърля вътре своите дрехи — дънки, пуловери, рокли, несесера с козметика. След малко на прага се появи Пламен. Предишната му самоувереност беше изчезнала някъде; по лицето му се четеше объркване.
— Мария… какво правиш? — измънка той. — Наистина ли си събираш багажа? Заради такава глупост ли ще разбиеш семейството?
— За теб може да е глупост, Пламен. За мен са пет години, през които ме третирахте като човек без значение. Току-що ме изгони от дома, защото отказах да гледам децата на сестра ти. Помисли си върху това, когато останеш сам.
— Казах го в яда си! — изръмжа той и се опита да се приближи. — Но и ти си виновна, доведе всички до това. Извини се на мама и да приключваме.
Мария затвори ципа на куфара, изправи се и го погледна право в очите.
— Не, Пламен. Вече приключихме. Отивам при майка си. Следващата седмица ще подам молба за развод. Няма да остана и ден повече в семейство, където ме използват като удобен безплатен ресурс и никой не зачита това, което е важно за мен.
После тръгна решително към изхода. Пламен понечи да я хване за ръката, но тя рязко се отскубна.
В коридора я изпратиха смаяните погледи на Лидия Александрова и Невена. Победоносните им усмивки бяха изчезнали. Свекърва ѝ дори беше забравила да държи дланта си на челото.
— Мария, ти полудя ли? — извика Невена след нея. — Заради такава дреболия ли ще се развеждаш?
Мария не отговори. Отвори входната врата, избута куфара на стълбищната площадка и затръшна вратата след себе си.
Навън я посрещна свеж пролетен вятър. Тя вървеше към стоянката за таксита, теглейки куфара след себе си, и за пръв път от пет години насам дишаше свободно, с пълни гърди. Изобщо не я интересуваше какво говорят в онзи апартамент зад гърба ѝ. Беше защитила себе си. И това беше най-важната ѝ победа.