Той вече почти крещеше.
— Какво ти става изобщо? Откъде се взе тази злоба у теб, този егоизъм? Преди беше друга — нормална, отзивчива, винаги готова да помогнеш.
Мария го погледна уморено. В очите ѝ нямаше нито страх, нито желание да се оправдава.
— Преди бях глупачка, Пламен. Исках всички да ме харесват — майка ти, сестра ти, ти. Опитвах се да бъда удобна за вашето семейство. Сега просто вече нямам сили.
Пламен Стоянов я изгледа с мрачно, ядно присвиване на очите, измъкна телефона си и с резки движения набра номер.
— Мамо, здравей — заговори той нарочно високо, така че Мария да чува всяка дума. — Да, провалиха се нещата. Мария се запъна. Казва, че някакви нейни курсове били много важни и изобщо не я интересува, че Невена е капнала от умора. Да… И аз не мога да повярвам. Ето такава жена съм имал, представяш ли си. Добре, ще ти звънна по-късно.
Той прекъсна разговора и обърна към съпругата си поглед, студен като лед.
— Е, доволна ли си? Майка ми там едва не се разплака. Каза, че никога не е очаквала такава безсърдечност от теб.
— Не ме интересува, Пламен.
— Глупачка си — изсъска той, грабна якето си и изхвърча навън, като затръшна входната врата така силно, че стените сякаш потрепериха.
Мария остана неподвижна в празния коридор. Сърцето ѝ блъскаше лудо, пръстите ѝ леко трепереха, но вместо познатото задушаващо чувство за вина в нея се появи нещо друго — странна, почти звънтяща лекота. Тя пое дълбоко въздух. Най-после беше изрекла това, което отдавна носеше в себе си.
Останалата част от вечерта премина в тежко мълчание. Пламен се прибра късно и демонстративно се тръшна да спи на дивана в хола. Мария не тръгна след него, не започна разговор, не се опита да омекоти нищо. Настрои будилника за осем сутринта, подреди дрехите си за следващия ден и за собствена изненада заспа дълбоко и спокойно.
Сутринта я събуди телефонно обаждане. Екранът на мобилния ѝ светна, а върху него се появи името на свекърва ѝ: „Лидия Александрова“.
Мария въздъхна, плъзна пръст по дисплея и доближи телефона до ухото си.
— Да, Лидия Александрова, добро утро.
— Марийче, добро утро — гласът на свекърва ѝ звучеше необичайно меко и мазно, без следа от онези сълзи, за които Пламен говореше предната вечер. — Мило момиче, какво сте се скарали с Пламен за някаква дреболия? Не му се сърди. Той просто се тревожи за сестра си.
— Не му се сърдя, Лидия Александрова. Но няма да променя плановете си.
— Чуй ме като по-възрастна жена — продължи свекърва ѝ с престорена нежност. — Мъжете са си като деца, имат нужда от спокойствие и опора. Какви са тези курсове, Мария? На трийсет години си, за какво ти е този ландшафтен дизайн? Имате си вила, там си се упражнявай колкото искаш. А на Невенчето наистина ѝ е тежко. Плаче, от нерви може и кърмата да ѝ спре. Толкова ли е трудно да поседиш три часа с децата? Малките те обичат.
— Вече взех решение — отвърна Мария спокойно, но гласът ѝ не трепна. — Ако на Невена ѝ е толкова зле, защо вие не отидете при нея? Пенсионерка сте, съботата ви е свободна.
От другата страна настъпи кратка тишина. После тонът на Лидия Александрова се промени рязко. Мекотата изчезна мигновено, сякаш някой беше дръпнал завеса, и гласът ѝ стана остър и бодлив.
— Аз моето съм го изкарала, докато отглеждах Пламен и Невена! И здравето ми вече не е такова, че да тичам след двегодишни деца. Мислех, че си част от семейството, Мария. Вярвах, че на теб може да се разчита. А то какво излезе? Че мислиш само за себе си. Нищо, Пламен ще си направи изводите.
— Правете каквито изводи искате — каза Мария и прекъсна разговора.
После излезе от спалнята. Пламен вече седеше на масата, пиеше чай и гледаше нещо в телефона си. Когато жена му се появи, дори не вдигна глава.
— Майка ти ми звъня — каза Мария, докато си наливаше вода.
— Знам. Вече ми писа — отвърна той глухо. — Каза, че си говорила с нея като с прислужница. Нахална си станала, Мария. Изобщо не мога да те позная.
— Не съм нахална. Просто се научих да казвам „не“. И на теб, и на майка ти.
— Я върви по дяволите — Пламен рязко се изправи, грабна ключовете за колата и тръгна към вратата. — Сама си засаждай храстите. Егоистична кучка.
Вратата отново се хлопна зад него. Мария остана сама.