Пламен Стоянов стоеше на прага на спалнята със скръстени пред гърдите ръце. Дори не си беше събул обувките и върху светлия мокет вече личаха две тъмни следи от маратонките му.
Мария Мартинова бавно свали сешоара. В ушите ѝ още бръмчеше приглушен шум, но думите на съпруга си чу ясно. До една.
— И на теб здравей — отвърна тя тихо, без да се обръща, гледайки отражението му в огледалото. — А защо Невена не ми се обади сама?
— За да не се блъска пак в твоето вечно недоволство — Пламен пристъпи навътре и недоволно сбърчи лице. — Тя много добре знае какво ти е отношението към нея. Майка ми звънна. Каза, че Невена е на ръба. С две малки деца е, Васил пак е в командировка. Трябва ѝ съвсем човешко нещо — да се наспи и да отиде до мола да купи някакви дрехи.
— И заради това аз трябва да отменя всичко, което съм планирала за уикенда? — Мария се обърна към него.
— Какво толкова ще отменяш, Мария? Какви велики планове? В събота просто си стоиш вкъщи. Няма да изгледаш един епизод от сериала си — голяма работа. Толкова ли е трудно да помогнеш на роднини?
— Нямах намерение да гледам сериал, Пламен. Тази събота я чакам от три месеца. Записах се на курс по ландшафтен дизайн и вече съм го платила. Първото занятие е утре в десет сутринта.
Той махна с ръка, сякаш беше казала пълна безсмислица.
— Хайде сега. Тревички, храстчета… Ще го преместиш за другия месец. Невена не е спала нормално три дни. Нима ти е жал да помогнеш? Нали обичаш племенниците ми.
— Обичам ги, когато ги виждам по празници за по два часа — усети Мария как в нея се надига стара, позната, дълго потискана ярост. — Но не съм се назначавала за безплатна бавачка на сестра ти. Защо, когато мъжът ѝ заминава, с децата трябва да стоя аз, а не неговите роднини? Или майка ти?
— Майка ми е възрастна, има кръвно! — повиши тон Пламен. — А родителите на Васил живеят в друг град, знаеш го прекрасно. Накратко, вече казах на Невена, че ще си при нея в девет сутринта. Не прави драма от нищо.
Той се извърна и тръгна към коридора, като ясно показа, че разговорът според него е приключил. Мария остана неподвижна. Вътре в нея сякаш нещо щракна. Пет години. Цели пет години беше „спасителният вариант“ за цялото му семейство. Трябва да се лепят тапети у свекървата? Мария, ти имаш вкус, помогни. Трябва някой да гледа котката на Невена? Мария, ти така или иначе работиш от вкъщи на компютъра, вземи я при себе си. А сега вече и децата.
Тя излезе след него в коридора. Пламен вече беше седнал на табуретката и развързваше връзките на маратонките си.
— Обади ѝ се и ѝ кажи, че няма да отида — произнесе Мария твърдо.
Съпругът ѝ застина. Вдигна глава, а по лицето му се изписа неподправено изумление.
— Какво каза?
— Казах, че утре никъде няма да ходя. Имам планове. Още преди две седмици ти казах, че този уикенд съм заета. Забрави ли?
— Мария, ти добре ли си изобщо? — Пламен се изправи в цял ръст. — Аз вече обещах. Майка ми успокоява Невена, казва ѝ, че утре Мария ще дойде и ще помогне с всичко. Искаш сега да звънна и да ни изкарам егоисти?
— Не нас, Пламен. Себе си. Ти си дал обещание за нещо, което няма да вършиш ти. Затова утре сам отиди при сестра си. Поседи с племенниците, смени памперси, изведи ги навън. Хем ще помогнеш на Невена.
— Да не си полудяла? Аз съм мъж, какво ще правя там с бебе на ръце? А и утре съм в гаража, разбрахме се с момчетата да гледаме колата.
Мария не се сдържа и горчиво се усмихна.
— Значи твоята кола и момчетата са важни планове. А моето обучение, което сама съм платила, е просто „тревички и храстчета“. И аз трябва да гледам чужди деца само защото майка ти така е решила?
— Това не са чужди деца, това са моите племенници! — гласът на Пламен вече звучеше рязко и опасно повишено.