— Само преди това искам още веднъж да се консултирам с адвокат — добавих аз. — За да съм спокойна.
— Разбира се, разбира се. Няма никакъв проблем.
В събота сутринта отидох при онзи юрист, при когото ме беше завел Иван. Приятен мъж, някъде около петдесетте, ме изслуша внимателно и утвърдително кимна.
— Да, със съпруга ви вече обсъдихме всичко. Схемата е напълно законна и доста проста. Данъчната икономия ще бъде значителна.
— А ако някой ден с мъжа ми се разведем? — попитах аз. — Какво става тогава с имуществото?
Юристът леко повдигна рамене.
— Апартаментът и автомобилът ще се водят на майката на съпруга ви. Следователно при развод няма да има какво да се дели. Но защо изобщо мислите за това? Нали не планирате раздяла?
— Не, разбира се — усмихнах се аз. — Просто ми стана интересно.
— Разбирам. Жените обичат да предвиждат всичко предварително.
Повече не ми трябваше. Картината беше съвсем ясна. Този човек защитаваше интересите на Иван, не нашите общи. А цялата схема беше измислена точно за онова, за което ме беше предупредила Полина Богданова.
В неделя отидох при моята адвокатка — онази жена, която още от първите ми думи беше схванала каква е ситуацията. Седнахме и подробно обсъдихме как да действаме.
— Подайте молбата още утре — посъветва ме тя. — Не отлагайте. И при никакви обстоятелства не подписвайте документи за прехвърляне. Щом сложите подписа си, после ще бъде почти невъзможно да доказвате каквото и да било.
— А изневярата как се доказва?
— Имате снимки, имате и свидетелство от частния детектив. Това е достатъчно. Но в случая по-важното дори не е самата изневяра, а опитът да бъде укрито семейно имущество. Съдът гледа на подобни действия изключително неблагоприятно.
В понеделник станах по тъмно. Иван още спеше, когато се облякох безшумно и излязох от апартамента. В съда беше пълно с хора, опашката се точеше бавно, но аз чаках търпеливо.
Молба за развод. Искане за разделяне на имуществото. Два листа хартия, които слагаха черта на двайсет и две години съвместен живот.
— Основание за прекратяване на брака? — попита служителката.
— Изневяра от страна на съпруга и загуба на доверие — отвърнах спокойно.
Когато се прибрах, Иван вече беше станал. Седеше в кухнята, пиеше кафе и се приготвяше за работа.
— Анна, къде ходи толкова рано? — попита той.
— В съда — казах без да повишавам глас. — Подадох молба за развод.
Чашата с кафе се изплъзна от ръката му и се разби на пода.
— Какво?!
— Подадох молба за развод. И за делба на имуществото. Освен това поисках съдът да вземе предвид опита за прикриване на обща собственост чрез прехвърляне на трети лица.
Иван Валентинов ме гледаше така, сякаш пред него стоеше напълно непозната жена.
— Анна, какви ги говориш? Какво прикриване? За какво изобщо става дума?
— За това, че от половин година се срещаш с Диана Валентинова от бургаския филиал. За това, че тя ти е помогнала да измислите начин да ме оставиш без апартамент и без кола. И за това, че командировките ти не са били командировки — ходил си при любовницата си.
Лицето му пребледня като вар.
— Откъде ти…
— Няма значение откъде. Важното е, че знам всичко. А съвсем скоро и съдът ще го знае.
Първо се опита да се оправдава. После започна да обяснява, да ме убеждава, че съм разбрала погрешно, че намеренията му били добри. След това се ядоса — повиши тон, обвини ме, че съм го следила, че никога не съм му вярвала. А накрая сякаш изведнъж се смали, отпусна се на стола и замълча.
— Откога знаеш? — попита тихо.
— От достатъчно време.
— И през цялото това време мълча?
— Исках да ти дам шанс сам да ми кажеш истината.
Седяхме в кухнята, сред парчетата от счупената чаша, и мълчахме. В тази тишина свършваше бракът ни — двайсет и две години, побрани между разлято кафе и остри керамични отломки.
— Анна — каза най-сетне Иван. — Не исках да те нараня. Наистина не исках.
— Но го направи.
— Аз просто… срещнах я и ми се стори, че пак съм млад. Че животът още не е приключил. Разбираш ли?
Разбирах. Дори по-добре, отколкото той предполагаше. И аз понякога усещах, че дните ни минават по инерция, че живеем като по график, почти механично. Но аз не бях потърсила спасение в лъжа.
— А защо искаше да прехвърлиш апартамента?
— Диана го предложи. Каза, че било разумно. Че не било редно да те оставям без средства, но и аз трябвало някак да продължа живота си.
— Разумно — повторих аз. — Да ограбиш жена си е разумно?
— Не да те ограбя… Просто…
— Просто да вземеш онова, което сме купували заедно. Апартамента, който изплащахме десет години. Колата, за която аз спестявах половин година.
Иван не каза нищо. А и какво можеше да каже?
Разводът продължи три месеца. Иван си нае добър адвокат и се опита да докаже, че имуществото може да бъде разделено по друг начин. Но фактите не бяха на негова страна. Снимките с любовницата, кореспонденцията с юристите, опитът за прехвърляне — всичко това беше прието от съда като опит за измама.
Накрая имуществото беше разделено поравно. Апартаментът се продаде и парите бяха поделени. Същото се случи и с автомобила. Спестяванията — също наполовина. Честно. И според закона.
Иван се изнесе веднага след делото. Къде отиде — не знам. Може би при своята Диана в Бургас. А може би просто е наел някъде жилище. Вече не ме интересува.
Аз си купих малък двустаен апартамент в друг квартал и го ремонтирах по свой вкус. Смених работата си. Започнах да чета повече, да излизам повече, да слушам себе си повече.
На четиридесет и четири години започнах живота си отначало.