— Благодаря — отвърна той, без да вдигне поглед към мен. — В службата затегнаха изискванията за облеклото.
Лъжа. Беше лъжа и аз го усещах ясно. Той също знаеше, че не му вярвам. Въпреки това и двамата продължавахме представлението, сякаш стояхме на сцена и всеки трябваше да изиграе ролята си докрай.
През май Иван Валентинов отново замина за Бургас. Този път — за цяла седмица.
— Голям проект е — обясняваше, докато подреждаше дрехите си в куфара. — Възможно е дори да се забавя, ако не успеем да приключим навреме.
— Добре — кимнах аз. — Обаждай се, както винаги.
На тръгване ме целуна. Не нежно, не с желание, а просто защото така се прави. Устните му бяха хладни.
Още първата вечер след заминаването му отидох при Полина Богданова. Разказах ѝ всичко — за намерението да прехвърли имота, за срещата с адвоката, за съмненията, които вече не можех да заглуша.
— Добре си направила, че си се усетила навреме — каза Полина. — Сега обаче трябва да разбереш истината. Ако искаш, брат ми може да помогне. Занимава се с частни разследвания, детектив е.
Първоначално отказах. Самата мисъл да следя собствения си съпруг ми се струваше унизителна. После обаче се съгласих. Имах нужда от истината, независимо колко жестока щеше да бъде тя.
Братът на Полина, Орлин Тодоров, се оказа сериозен мъж, някъде около четиридесетте. Изслуша ме спокойно, без излишни реакции, после ми зададе няколко точни въпроса — за навиците на Иван Валентинов, за пътуванията му, за командировките.
— Ако има нещо, ще го открия — каза той. — Дайте ми два дни.
Тези два дни се проточиха безкрайно. Иван Валентинов звънеше всяка вечер, както обикновено. Разказваше ми за срещи, за обсъждания, оплакваше се от времето в Бургас. Аз слушах гласа му и си мислех: как е възможно някога да съм приемала всичко това за истина?
Орлин ми се обади в сряда.
— Имам резултат — каза кратко. — Можете ли да дойдете до офиса?
Отидох при него със свито сърце. На бюрото вече лежеше папка със снимки.
— За вас той е Иван Валентинов — започна Орлин. — Но за нея явно е просто Ванко.
Снимките бяха ясни и безмилостни. Иван Валентинов с млада руса жена — на не повече от двадесет и пет. Целуваха се пред входа на хотел. Разхождаха се по улица „Александровска“, хванати за ръце. Вечеряха в ресторант и се гледаха така, сякаш около тях не съществуваше никой друг.
— Казва се Диана Валентинова — продължи Орлин. — Работи в бургаския клон на вашата фирма. По документи е счетоводителка. Срещат се от около половин година, поне така изглежда. Тя живее под наем в центъра, но когато той пристига, двамата отсядат в хотел.
— Ясно — произнесох аз с изненадващо равен глас.
Отвътре всичко в мен гореше, но думите ми прозвучаха спокойно, почти чуждо.
— Има и още — Орлин ми подаде други документи. — Проверих финансовата страна. През последните три месеца съпругът ви е търсил усилено консултации с адвокати. Не с онези, при които ви е водил, а с други. Специалисти по семейно право.
— Значи разводът е бил планиран предварително?
— Не само това. Тази жена, Диана, не е просто любовница. Тя самата е свързана със семейното право. Във фирмата се води счетоводителка, но има юридическо образование. Изглежда именно тя му е подсказала схемата с прехвърлянето на имуществото.
Гледах снимките и не можех да разпозная мъжа на тях. Този влюбен човек, който прегръщаше нежно младата жена до себе си, нямаше нищо общо с Иван Валентинов, с когото бях живяла двадесет и две години.
— Какво трябва да направя сега? — попитах.
— Имате два пътя — отвърна Орлин. — Можете да чакате той сам да подаде молба за развод. Но тогава предимството ще е негово — ще се подготви по-добре, може да укрие още нещо или да прехвърли имущество. Другият вариант е да го изпреварите и първа да предприемете действия. Тогава играта ще се води по вашите правила.
Взех снимките и документите и се прибрах. Апартаментът ме посрещна с тишина и празнота. Седнах на дивана в хола — същия, който бяхме купили преди десет години, след дълго обикаляне, спорове за цвета на дамаската и уж весели планове за бъдещето — и се опитах да разбера какво изпитвам.
Гняв. Унижение. Болка. Но заедно с тях и нещо странно — облекчение. Най-после знаех истината. Най-после разбирах какво се случваше през последните месеци. Не бях полудяла. Не си бях измисляла. Всичко, от което се страхувах, се оказа вярно.
Иван Валентинов се върна в петък вечерта. Донесе кутия сладки от известна бургаска сладкарница и букет лалета.
— Как си, мила? — попита, докато ме целуваше по бузата. — Липсвах ли ти?
— Липсваше ми — отвърнах.
Вечеряхме така, сякаш нищо не се беше случило. Иван Валентинов говореше за заседания, за нови задачи, за трудностите с колегите от Бургас.
— Там има една счетоводителка, съвсем зелена още — каза той, докато режеше месото в чинията си. — Млада е, няма опит. Уж има образование, а полза почти никаква.
Аз кимах и си мислех колко лесно му се удава да лъже. Колко естествено седи на нашата маса, в нашия дом, и говори за жената, с която е прекарал последните пет дни.
— Иван — казах, когато приключихме с вечерята. — Помниш ли, че предлагаше да прехвърлим апартамента на майка ти?
— Разбира се, че помня. Обмисли ли го?
— Да. И знаеш ли, съгласна съм.
Лицето му светна в усмивка — първата истинска усмивка, която виждах от седмици.
— Сериозно? Чудесно! Значи в понеделник отиваме при нотариус и уреждаме всичко бързо.
— Да — кимнах аз.