Разгъваше пред мен листче с нахвърляни сметки, чертаеше стрелки, подчертаваше суми, сякаш защитаваше бизнес план, а не предлагаше да прехвърлим всичко на майка му. Дори набра някакъв познат адвокат още докато седях срещу него и започна да го разпитва за документи, такси, срокове. Отстрани всичко изглеждаше солидно, премислено, почти безупречно.
— Помисли си — каза накрая, вече по-спокойно. — Само че е по-добре да не го отлагаме много. Майка ми скоро има рожден ден, можем дотогава да приключим с цялата работа.
Казах му, че ще обмисля. И наистина мислих. Цели две седмици се въртях между „да“ и „не“, без да мога ясно да назова какво точно ме човърка отвътре. На хартия всичко звучеше разумно — защо да даваме излишни пари, ако имаше начин да ги спестим?
Разговорът с Полина Богданова обаче подреди пъзела вместо мен.
— Той добре ли е изобщо? — избухна тя, щом ѝ разказах какво ми е предложил Иван Валентинов. — Анна Емилова, ти сериозно ли не виждаш какво става? Това е класически номер преди развод!
— Какъв номер? — попитах, защото в първия миг дори не разбрах накъде бие.
— Прехвърлят имуществото на роднини, за да няма после какво да се дели със съпругата. След това идва разводът и ти оставаш без жилище, без кола и без право да претендираш за каквото и да било. Нали всичко вече ще се води на свекърва ти.
Пръстите ми изстинаха.
— Не. Невъзможно е. Иван Валентинов не би направил такова нещо. Ние сме…
— Двадесет и две години заедно, знам — прекъсна ме Полина. — Но помисли. Държи ли се странно напоследък? Не е ли започнал внезапно да ти носи цветя? Не зачестиха ли служебните му пътувания?
Замълчах. Тя беше уцелила и едното, и другото. Само през тази година Иван Валентинов вече беше ходил до Бургас четири пъти, вместо обичайните два.
— Може и да греша — добави Полина по-меко. — Дано да греша. Но по-добре бъди предпазлива. Отиди при адвокат, разбери как стоят нещата. И при никакви обстоятелства не подписвай прехвърляне засега.
Прибрах се като през мъгла. В главата ми думите ѝ се блъскаха една в друга. Наистина ли беше възможно? Нима Иван Валентинов се готвеше да се раздели с мен? И ако да — защо?
Същата вечер започнах да го наблюдавам по-внимателно. На пръв поглед беше съвсем същият — вечеряше, говореше за работата, пусна новините, както винаги. Само че когато се вгледах, изплуваха подробности, които досега или не бях забелязвала, или не бях искала да забележа. Риза, която не бях купувала аз. Мирис на непознат одеколон. Телефон, който вече оставяше с екрана надолу и носеше със себе си дори до банята.
— Иван Валентинов — обърнах се към него, когато си легнахме. — Може ли да помисля още за това прехвърляне? Нека засега не бързаме.
— Както решиш — отвърна той без особен интерес. — Само не го протакай прекалено. Таксите и услугите постоянно поскъпват.
Обърна се на другата страна и след броени минути дишането му стана равномерно. А аз останах будна в тъмното с усещането, че подреденият ми, спокоен живот се разпада пред очите ми.
На следващия ден си записах час при адвокат. Млада жена с делови поглед ме изслуша докрай, без да ме прекъсва, а после само поклати глава.
— За съжаление, това е доста позната схема — каза тя. — Имуществото се прехвърля на близки, след което се подава молба за развод. При делбата изведнъж се оказва, че няма какво да се дели, защото формално нищо не е ваше. Добре сте направили, че сте се усетили навреме.
— А какво трябва да направя? — попитах аз.
— Първо — не подписвайте никакви документи. Абсолютно никакви. Второ — започнете да събирате доказателства, че жилището и колата са придобити по време на брака и с общи средства. Трето — ако имате съмнения за изневяра, добре е и това да бъде документирано. При развод може да се окаже важно.
Изневяра. За първи път изрекох тази дума на глас, макар и само в съзнанието си, и тя прозвуча като присъда.
— А ако аз подам молба за развод първа?
— Това може да работи във ваша полза — обясни адвокатката. — Ще покажете, че не действате от отмъщение, а защитавате правата и интересите си. Съдът обръща внимание на такива обстоятелства.
Излязох от кабинета ѝ с ясен план, но със сърце, което сякаш някой беше стиснал в юмрук. Двадесет и две години. Половин живот. Възможно ли беше през цялото това време да съм живяла до човек, способен да ме постави в такава ситуация?
У дома отворих лаптопа и започнах да чета всичко, което намерих за делба на имущество. Закон след закон, статия след статия — за издръжка, за развод, за права на съпрузите, за обща собственост. Информацията беше много, но колкото повече четях, толкова по-ясно виждах мащаба на онова, което Иван Валентинов вероятно беше замислил.
Ако бях подписала документите за прехвърляне, при евентуален развод щях да остана с празни ръце. Апартаментът — не мой. Колата — не моя. А всичко това бяхме купували заедно, с пари, които и аз бях изкарвала, с години труд и лишения.
Но не парите ме боляха най-много. Болеше ме предателството. Човекът, на когото вярвах повече от всеки друг, човекът, който познаваше всичките ми страхове, слабости и уязвими места, очевидно подготвяше удар точно там, където щеше да боли най-силно.
Следващите дни започнах да живея като в две паралелни реалности. През деня бях внимателната съпруга — готвех, подреждах, питах го как е минал денят му, кимах на разказите за работата. Вечер, щом той заспеше, сядах пред компютъра, четях закони и прибирах документи в отделна папка.
Служебни бележки за заплатата ми, извлечения от банкови сметки, документи за апартамента и автомобила — събирах всичко, което можеше да докаже, че имуществото е придобито по време на брака. Адвокатката беше права: щяха да ми трябват факти, не чувства.
Паралелно с това започнах да виждам и онова, което по-рано съм пропускала. Или съзнателно съм отблъсквала. Вечерни обаждания, които Иван Валентинов приемаше в другата стая. Съобщения, на които отговаряше с гръб към мен. Нови навици — по-чести душове, повече внимание към външния вид, скъпи дрехи, които се появяваха без повод.
— Много добре изглеждаш — подхвърлих една сутрин, докато той се канеше да тръгне за работа с новия си костюм.