Двадесет и две години. Точно толкова минаха в един и същи спокоен ритъм — без шумни скандали, без резки изблици, без излишни драми. Иван Валентинов излизаше за работа в седем и половина, аз го изпращах до вратата и го целувах по бузата. Връщаше се около седем вечерта, сядахме да вечеряме, пускахме новините и после си лягахме. Събота и неделя минаваха между вилата, пазаруването, понякога някое театрално представление. Животът ни беше подреден като по разписание — ясен, удобен, предвидим.
Не се оплаквах. И защо да го правя? Много от приятелките ми гледаха на такъв брак с откровена завист.
— Анна Емилова, голям късмет си извадила с Иван Валентинов — казваха ми. — Не пие, не кръшка, работи здраво. Не мъж, а съкровище.
Може би наистина бяха прави. Може би аз просто не умеех да оценя спокойното щастие, което имах. Така си мислех до онази мартенска вечер, след която всичко се размести.
Иван Валентинов замина в командировка до Бургас. Това не беше нещо необичайно — веднъж месечно фирмата го изпращаше да проверява как върви работата в местния офис. Обикновено отсъстваше три дни, не повече. Бях свикнала с тези кратки раздели и дори откривах в тях някакво малко удоволствие. Можех да гледам сериалите, които той наричаше глупави, да се излежавам във ваната с книга в ръка, да ям сладолед направо от кутията.
На втория ден ми се обади от хотела. Разговорът беше съвсем обикновен — как е, какво е ял, кога ще се прибере.
— Анна, тук всичко е наред — каза той с обичайния си равен тон. — Утре имам още една среща и после се прибирам. Ти как си?
— Добре съм — отвърнах, докато разлиствах едно списание. — Съседката Маргарита Велизарова намина, пихме чай. Разказваше, че в техния вход пак се е повредил асансьорът.
— Е, да, с тези асансьори все същата история.
Още няколко минути си говорихме за дреболии — от онези разговори, които не помниш после, но които създават усещането, че всичко е нормално. Накрая Иван Валентинов каза:
— Хайде, ще лягам. Обичам те.
— И аз теб. Лека нощ.
Разговорът уж приключи, но аз не затворих веднага. Защо — и до днес не мога да обясня. Може би исках да добавя още нещо, може би просто се бях загледала през прозореца в мократа мартенска кал и се бях унесла. Първо се чу някакво шумолене — явно Иван Валентинов оставяше телефона някъде.
А после до мен достигна глас, който ме накара да застина.
Женски смях. Ясен, звънлив, мелодичен — и прекалено млад. След него прозвуча гласът на мъжа ми, но не такъв, какъвто го познавах. Беше омекнал, закачлив, почти игрив:
— Е, стига де, държиш се като малко дете… Ела тук.
Последва нов смях. Чу се още нещо, неясно и накъсано, но интонацията беше достатъчна. Думите вече нямаха значение.
Затворих с трепереща ръка. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми. Какво беше това? Телевизорът в хотелската му стая? Хора в съседната стая? Или…
Не. Невъзможно. Иван Валентинов не беше такъв човек. Двадесет и две години живеехме заедно. При нас всичко беше тихо, подредено, сигурно. Защо му беше някоя друга?
Но онзи смях не излизаше от главата ми. Млад, лек, безгрижен. Такъв, какъвто някога беше и моят.
Цяла нощ не мигнах. Лежах по гръб и се взирах в тавана, като отново и отново превъртах разговора в съзнанието си. До сутринта почти успях да убедя сама себе си, че съм си въобразила. В хотелите стените често са тънки, можеше да са се смеели в съседна стая.
На следващия ден Иван Валентинов се прибра така, сякаш нищо не се беше случило. Донесе кутия бургаски бонбони, разказваше за служебните срещи, оплакваше се от дъждовното време. Гледах го внимателно, търсех по лицето му следи от лъжа, но той си беше същият — спокоен, предсказуем, леко уморен.
На вечеря не издържах.
— Иван Валентинов — започнах, като се стараех гласът ми да звучи напълно естествено. — Вчера, след като си казахме лека нощ… май не затворих веднага. Чух някой да се смее.
Той дори не вдигна очи от чинията си.
— А, да. Това беше долу във фоайето. Някакви момичета се бяха събрали, сигурно празнуваха сватба или рожден ден. Викаха из целия хотел. Честно казано, чудя се как персоналът ги търпеше.
Обяснението звучеше разумно. Дори прекалено разумно. Но аз исках да му повярвам, затова само кимнах и повече не попитах нищо.
Следващите седмици отново потекоха по познатия начин. Работа, дом, обичайни разговори за дребни неща. Почти бях изтласкала онова обаждане от мислите си и се убеждавах, че сама съм си внушила повече, отколкото е имало. Иван Валентинов беше внимателен, както винаги, и също толкова предвидим. Дори започна по-често да ми носи цветя — веднъж купуваше маргаритки на връщане от работа, друг път се появяваше с рози за уикенда.
— Какво ти става напоследък? — питах го аз.
— Просто ми се иска — отговаряше той.
През април обаче Иван Валентинов подхвана тема за прехвърляне на документи.
— Анна, мисля си нещо — каза една вечер, докато седяхме в кухнята с чай пред нас. — Ами ако прехвърлим апартамента и колата на майка ми?
— Как така? — не разбрах аз.
— Ами тя е пенсионерка, има облекчения, данъците ще са по-ниски. И от таксите, и от автомобила ще спестяваме прилично. За една година се събира добра сума.
Сви ми се нещо отвътре. В това предложение имаше нещо, което ме бодна неприятно, но не успявах веднага да назова какво точно.
— А защо изобщо трябва да пестим по този начин? Нали с парите сме добре.
— Не става дума за пари — замаха с ръце Иван Валентинов. — Просто е глупаво да плащаме повече, щом можем да не го правим. Майка ми е съгласна, вече говорих с нея.
— С нея си говорил, а с мен не?
— Е, нали точно сега говоря с теб.
В тази негова логика имаше нещо изкривено, нещо удобно подредено само за него. Той обаче говореше толкова уверено, сипеше числа и обяснения едно след друго, че сякаш предварително беше подготвил целия разговор.