От вътрешността на шкафчето тя извади ключовете за колата му. Същите онези, на които висеше ключодържателят, подарен от нея за Нова година. Без да каже нищо повече, ги метна към него.
Георги ги улови машинално, почти по навик, и за миг едва не ги изпусна.
— Събирай си багажа, Гоше.
— Елена, какви ги вършиш? — изгледа я той объркано.
Завъртя ключовете в пръстите си, после погледът му започна да скача от тях към лицето ѝ.
— Каква кола? Какъв багаж? Посред нощ е! Никъде няма да ходя!
— При Даниела ще отидеш — отсече Елена. — Вярно, тя е в двустаен апартамент с трима сина, ама нали сте семейство. Нали сте един за друг. Ще се посместите по роднински. Климатик няма, но пък ще е оживено. И любимият ти хладилник е там.
Тя протегна ръка към горния рафт на гардероба, свали една спортна чанта и я хвърли до краката му.
— Ти просто си се навила! — опита се да отстъпи Георги, вече разбрал, че заплахите му не действат.
Гласът му изведнъж омекна, стана почти молещ.
— Аз само предложих! Добре, не искаш да подаряваш вилата — няма. Нека просто ги пуснем да поживеят там за два-три месеца… Скарахме се, случва се. На кого не се е случвало? Ели, стига с тези глупости!
— Край. Темата е приключена — прекъсна го жена му.
Не вдигна скандал. Не започна да му припомня стари обиди, неплатени сметки, мързела му и вечните му оправдания. В този момент дори не ѝ се спореше. Изведнъж този човек ѝ се стори непоносимо скучен.
След около четиридесет минути бравата щракна. Георги си тръгна.
Направи го шумно, разбира се. Мърмореше за несправедливия свят, кълнеше женската меркантилност и обещаваше, че тя още щяла да пълзи на колене при него. Но въпреки цялото си възмущение не забрави да вземе от кухнята буркана с недоядена лютеница.
Елена завъртя резето. Облегна гръб на студената метална врата и остана така няколко секунди. От съседния апартамент приглушено боботеше телевизор. В нейния дом обаче се настани странна, непривична тишина.
Никой не искаше чай. Никой не се оплакваше колко е изморен от работа. Никой не очакваше тя да тича около него.
И на Елена внезапно ѝ олекна.
В началото на лятото тя засади покрай оградата нови храсти увивни рози. Всеки уикенд беше на вилата. Слушаше птиците, пиеше кафето си на двора и се наслаждаваше на простото удоволствие да не се оправдава пред никого. Молбата за развод вече беше подадена, а Георги нямаше какво да дели с нея.
Един ден съседката по парцел, Жанета Огнянова, намина да поиска разсад домати. Донесе и пресни новини. Била видяла Георги в града — изглеждал смачкан, ядосан и доста занемарен.
Разправяха, че още живее при обичната си сестра. Спял на сгъваем стол в тясната кухня, защото порасналите племенници не го пускали по стаите. Там си имали свои правила. Две жени под един покрив не били лесна работа, а възрастен брат, свикнал с удобства, в малък апартамент с трима хлапаци — това вече било истинско бедствие.
Даниела дори звъняла на общи познати и високо се оплаквала, че Георги изяждал храната на децата ѝ и не давал пари за сметките. Настоявала Елена да си го прибере обратно.
Елена поля новозасадените цветя с лейката, вдигна лице към топлото юнско слънце и се усмихна.
Тази година розите обещаваха да цъфтят особено пищно.