Георги сякаш изобщо не чу неудобните истини, които току-що му бяха хвърлени в лицето. Вместо това започна да обикаля кухнята като разярен, размахвайки ръце така, сякаш с жестове можеше да заглуши думите ѝ.
— Петнайсет години съм ти дал! Най-хубавите си години! Здравето си оставих по работа! А ти за някакво парче земя си готова да се задавиш! На собствените ми племенници ти се досвидя! Безсърдечна си, Елена, безсърдечна!
Фразите му се сипеха една след друга — изтъркани, познати, повтаряни до втръсване. Опитваше се да я удари там, където винаги беше успявал: в чувството ѝ за вина. Така беше правил стотици пъти.
Обикновено Елена се свиваше. Започваше да се оправдава. Търсеше начин да омекоти разговора, да не се стига до скандал, да докаже, че не е лош човек. Че уважава семейството му. Че не е против тях.
Но сега, докато гледаше зачервеното му от гняв лице, не усещаше нищо освен тежка, глуха умора. Беше ѝ до болка жал за всички сили, които години наред беше хвърляла, за да обслужва този пораснал мъж, държащ се като разглезено момче.
В този момент телефонът на Георги завибрира върху масата. Екранът светна. На него се изписа име: „Дани“.
Георги млъкна рязко. Грабна апарата и натисна бутона за отговор, но в бързината пръстът му закачи иконата за високоговорител.
— Е, братле? — разнесе се из цялата кухня бодрият глас на сестра му. — Чакам вече, омръзна ми! Говори ли с твоята? Кога можем да вземем ключовете? Аз вече казах на момчетата, те си събират багажа. И ѝ кажи да не изнася хладилника. Нашият старият не ни трябва, а при нея стои един съвсем приличен.
Георги пребледня и с треперещи пръсти заблъска по екрана, докато изключи високоговорителя. После притисна телефона до ухото си.
— Дани, ще ти звънна след малко. Тук… уточняваме нещата. После ще говорим.
Прекъсна разговора почти веднага. Остави телефона върху масата с дисплея надолу и неловко се прокашля, сякаш това можеше да заличи чутото.
— Ето, виждаш ли — подхвана той след миг, вече по-тихо, но пак назидателно. — Хората вече си стягат багажа. Не може така да се постъпва, Елена. Трябва да бъдем човечни.
После, сякаш най-после извади последния си коз, заяви:
— Ако не прехвърлиш къщата, честно казано, изобщо не разбирам защо продължаваме да живеем заедно!
Погледна я победоносно. Очакваше страх. Очакваше думата „раздяла“ да я разклати, да я накара да се хвърли на врата му, да започне да го умолява, да обещава, че всичко ще направи както той иска.
Елена обаче само се подпря с ръка на плота и го погледна право в очите.
— Благодаря ти, Георги — каза спокойно.
Той примигна. Цялата му обвинителна поза изведнъж се срина, сякаш се беше ударила в стена от тишина.
— Какво? За какво ми благодариш? — попита той предпазливо.
— За това, че най-сетне го каза на глас. И за това, че поиска вилата.
Гласът ѝ остана равен. Нямаше вик, нямаше истерия, нямаше дори обида.
— Аз все се колебаех. Мислех си, че може би преувеличавам. Че може би просто минаваш през труден период. Проблеми в работата, напрежение, умора. Казвах си, че трябва да потърпя още малко. Но ти току-що много ясно ми подреди всичко.
— За какво изобщо говориш? — в гласа му вече нямаше предишната увереност. Появиха се нервни, почти истерични нотки.
— За това, че крепостничеството отдавна е отменено. И че повече нямам намерение да те обслужвам, докато ти решаваш проблемите на сестра си за моя сметка.
Елена се обърна и излезе към антрето.
Георги тръгна след нея, влачейки тежко пантофите си по ламината. Все още не можеше да повярва, че блестящият му план се беше пропукал така внезапно.
Елена стигна до шкафчето до огледалото и го отвори.