Изведнъж в съзнанието ѝ изплува миналото лято, когато Даниела беше дошла на вилата. Беше се появила само веднъж.
Сестрата на Георги се разхождаше по подредените алеи така, сякаш инспектира чужд хотел. Сбръчкваше нос с отвращение, намираше кусури на пердетата на верандата, коментираше цвета им, сякаш някой я беше питал. Не се сети дори чинията си да измие след себе си. За сметка на това се възмущаваше на висок глас, че интернетът се хващал само до оградата. Истинска разглезена градска госпожица. От онези хора, които са убедени, че светът им е длъжен още по рождение. Мъжа си сама беше изгонила, издръжката си получаваше редовно, но при всеки удобен случай се представяше за най-онеправданата жена на света.
И точно на тази жена Елена трябвало да даде дома си?
— Значи вече си обещал — каза тя бавно.
Гласът ѝ прозвуча учудващо спокоен. Държеше се с всички сили да не избухне.
— Е, да. И какво толкова има? — Георги само сви рамене.
Изглеждаше напълно убеден в непоклатимата си правота.
— Ти не си алчна жена. Ще изкараш едно лято в града, голяма работа. Няма да умреш. Имаме климатик. А вилата ще я прехвърлим с дарение, за да не се занимаваме с данъци. Така Даниела ще е спокойна. Да знае, че никой няма да я изгони, ако на теб изведнъж ти хрумне да се инатиш.
На Елена ѝ се зави свят. Не от думите сами по себе си, а от наглостта, чиста и неподправена, изречена с такава лекота.
Тя гледаше мъжа, с когото беше живяла петнадесет години, и сякаш го виждаше за първи път. Или по-скоро го разпознаваше, но без онзи розов воал, който сама си беше слагала през годините. Георги наистина вярваше, че е прав. Вярваше, че може да разпорежда с нейното имущество. Че неговите роднини са нещо свято и неприкосновено. А нейният труд, нейните пари, нейното желание за тишина и спокойствие — това били някакви женски капризи, които спокойно можеха да бъдат пренебрегнати.
— А какво ще стане с твоите съботно-неделни скари? — попита тя с горчива насмешка. — Къде ще седиш с приятелите си на бира? Даниела много бързо ще ви вкара в ред.
— За това не се тревожи! — махна весело Георги, сякаш вече всичко беше уредено прекрасно. — С Даниела сме се разбрали. Аз ще им ходя на гости през уикендите. Баня, месо, маса — както си му е редът. Тя за брат си винаги ще сложи нещо. Не като някои други.
Погледът му красноречиво се плъзна към празния тиган.
— Прекрасно. Направо майсторски си го измислил.
Елена поклати глава.
— Да раздаваш чуждо, не се иска кой знае какъв ум. Само че си пропуснал една подробност, Георги.
— Каква подробност съм пропуснал? — намръщи се той.
Пристъпи към нея. Лицето му започна да почервенява.
— Вилата е моя. По документи. По съвест. И по закон. Парите от продадения апартамент на баба ми бяха в моята сметка. Сестра ти няма нищо общо с този имот. А, между другото, и ти също.
Георги пламна целият. Жилите по врата му се издуха.
— А, така ли започнахме да говорим! — избухна той. — Когато трябва да се носят пари вкъщи, тогава всичко е общо! А щом стане дума да помогнем на близки, изведнъж всеки за себе си!
— Какви пари носиш вкъщи ти? — проточи Елена язвително.
Вече не можеше да се спре.
— Заплатата ти ли? Онази, която стига точно за горивото на собствената ти кола и за цигарите ти? Сметките ги плащаме от моята карта вече трета година. А храната я купувам с моите премии.
— Ти си пълна егоистка.