— Прехвърли вилата на моята Даниела. Така или иначе ти не си я заслужила!
Георги отмести празната си чиния, попи устата си с хартиена салфетка и впери поглед в жена си така, сякаш току-що беше произнесъл окончателна присъда.
Елена застина до мивката. От чешмата водата с грохот се изливаше върху мръсния тиган, а пръските обсипваха престилката ѝ. Тя бавно завъртя крана. За миг реши, че не е чула добре. Или че след обилната вечеря мъжът ѝ е решил да се пошегува неуместно.
— Кажи го пак — помоли тя.
Дори не се обърна веднага. В нея не пламна обичайният гняв. Имаше само тежко, лепкаво недоумение.
— Какво има да повтарям? — Георги разпери ръце и се отпусна назад на кухненския ъгъл. — Казвам, че вилата трябва да се прехвърли на Даниела. На нея ѝ е по-нужна. Има ипотека, три момчета. Децата трябва да дишат чист въздух. А ти там само разваляш лехите и си трошиш кръста.
Елена изплакна пръстите си под струята, изтръска водата от тях и чак тогава се обърна.
Тази вила беше купена от нея преди три години. Не беше дошла лесно. Първо продаде мъничкия апартамент на баба си в най-крайния квартал. После добави всичко, което беше спестявала. Пари, трупани още от студентските години — с отказани почивки, със стари ботуши, носени по още един сезон, с вечни ограничения. Парцелът се оказа чудесен. Имаше и здрава дървена къща. Вярно, доста занемарена.
Тогава Георги не си мръдна и пръста. Обяви, че тези „селски радости“ не го вълнуват. Той бил градски човек, а ровенето в пръстта било занимание за пенсионери.
Не идваше, когато имаше работа по къщата. Не поправи оградата. Не пренесе нито една дъска. За три години нито веднъж не хвана чук. За сметка на това пристигаше безотказно, когато трябваше да се пече скара. Разбира се, само когато всичко вече беше подготвено. И нерядко водеше приятелите си за уикенда.
А сега излизаше, че тя не я била заслужила.
Елена се облегна на кухненските шкафове и скръсти влажните си ръце пред гърдите.
— Е, това вече е интересно — проточи тя.
Гледаше мъжа си и не можеше да се начуди на спокойствието му.
— Значи аз съм я купила. Аз съм вложила парите си. Аз съм я стегнала и подредила. Но изведнъж тя е по-нужна на сестра ти? На какво основание?
— На това, че сме семейство! — изрева Георги.
Той тежко се надигна от масата, сякаш някой беше засегнал най-светите му чувства.
— Даниела се задушава в онзи двустаен апартамент! — продължи той с натиск. — Момчетата са бледи като гъби. По цял ден висят в телефоните. Почивка или санаториум тя не може да си позволи, трябват куп пари. Сама ги дърпа на гърба си. А при нас цяла къща стои празна!
— Не стои празна.
Елена премести буркана с недояденото лечо по-близо до края на масата.
— Аз живея там почти през цялото лято. Това е моето място за въздух. След работа отивам там, за да остана на тишина. И всеки уикенд го прекарвам там.
— О, стига вече! — махна с ръка мъжът ѝ.
Той заобиколи масата и застана точно срещу нея.
— Какво място за въздух? Седиш сама като отшелница. Съвсем си се откъснала от хората. Можеше да направиш жест към роднините. Аз вече обещах на сестра си. Казах ѝ, че през май могат да се нанесат.
На Елена ѝ секна дъхът.