До навършването на тригодишна възраст от детето съпругата поемаше ежедневната грижа за него. За същия период тя нямаше право да иска обезщетение за пропуснати доходи, прекъснат трудов стаж или изгубени професионални възможности.
Затворих папката. Сложих длан върху корицата, сякаш така можех да задържа вътре всичко, което току-що бях прочела.
— Георги Борисов.
— Мм?
— Тук пише, че ако имаме дете, аз оставам три години вкъщи. И ако през това време си изгубя работата, опита, развитието — това си е мой проблем. Правилно ли разбирам?
Той въздъхна. С онази въздишка, с която човек обяснява нещо „очевидно“ на някого, когото вече е решил да смята за бавно схващащ.
— Ралице… Ами как иначе? Та ти така или иначе ще излезеш в майчинство. Всички жени излизат. Не съм го измислил аз, така е устроен животът. Юристът каза, че е по-добре да бъде записано предварително, за да няма после изненади.
— Чий юрист?
Настъпи пауза. Кратка, почти незабележима. Но аз я чух.
— Познат на майка ми — отвърна Георги Борисов. — Защо?
Даниела Илиева най-сетне остави телефона си. Събра ръце в скута си и ме погледна спокойно, дори благо. Така гледат възрастните момиченце, което прекалено дълго се мъчи с проста задача.
— Ралица Костова — започна тя меко. — Не си внушавай излишни неща. Това не е срещу теб. Напротив, прави се, за да е ясно и честно между вас. По семейному. В нашето семейство винаги е било така: мъжът осигурява средствата, жената пази дома. Аз сама съм отгледала Георги Борисов и много добре знам за какво говоря.
— Вие виждали ли сте този договор преди днес? — попитах я.
Тя едва забележимо се усмихна.
— Помагах при съставянето му. Иначе ти сама щеше ли да се оправиш с всички тези клаузи? Ти нали си повече по запетаите.
Ето го.
По запетаите.
Седях неподвижно с ръка върху затворената папка. Георги Борисов допи чая си, стана и остави чашата в мивката. Не я изми. Само я пусна там. После се обърна към мен.
— Е, подписваме ли? Химикалката е там. В седем имам среща, хайде да не го влачим.
Мислех, че в този момент ще се ядосам. Не се ядосах. Усетих нещо друго — сякаш държах ръкопис, представен ми като една книга, а вътре се оказваше съвсем друга. И авторът стоеше насреща ми, очаквайки да сложа печат „одобрено“, само защото не ми се чете.
Отворих папката отново. Направо на последната страница.
— Георги Борисов, ти самият прочете ли целия договор? От първата до последната страница?
— Нали ти казах, стандартен е.
— Това не е отговор.
Той замълча за миг.
— Прегледах го. Основното. Майка ми и юристът са проверили всичко, защо да се ровя в подробности?
— Значи не си го чел.
— Ралице, какво толкова се палиш? — седна пак, но вече лицето му беше друго. — Мислех, че ще подпишеш и толкова. Ти обикновено… не обичаш да спориш. Именно това харесвам у теб — с теб е спокойно.
— Спокойно — повторих.
Спокойно. Тоест удобно.
Той дори не се опита да го прикрие. Беше убеден, че ще ми подаде осем страници, аз ще ги прелистя за вид, ще забележа думи като „апартамент“ и „автомобил“, ще реша, че всичко е честно, и ще се подпиша със синята химикалка със златист ръб. Защото съм „по запетаите“. Защото с мен е спокойно. Защото не обичам скучни документи.
Четири години работя точно с такива документи, за да не допускам хората случайно да подпишат нещо, което не бива да подписват.
А той ми беше сложил такъв лист под носа и беше решил, че аз ще бъда точно този случай.
— Даниела Илиева — казах аз. — Може ли един въпрос? В шеста точка, където е записано, че не претендирам за пропуснат доход… Това ваша формулировка ли е?