Химикалката вече лежеше до папката, когато седнах на масата. Беше синя, с тънък златист кант, някак чужда — не беше от нашия дом.
— Дреболии са — каза Георги Борисов и побутна папката към мен. — Чиста формалност. Мама намери адвокат, всичко е направено както трябва.
Даниела Илиева се беше настанила на дивана до прозореца и прелистваше нещо в телефона си. Не поглеждаше към масата. Прекалено старателно не поглеждаше, ако трябва да съм честна.
Отворих папката. Лъхна ме миризма на прясно отпечатани листове и нов пластмасов джоб. Осем страници, ситен шрифт, редове през интервал и половина.
— Осем страници формалности — отбелязах аз.
— Е, нали знаеш адвокатите — усмихна се Георги Борисов. — Само да има какво да напишат. Не се задълбочавай, стандартен текст е. Апартаментът, колата — ако някой ден стане нещо, всичко да е честно.
Той си наля чай. На мен не наля, въпреки че чайникът беше по-близо до него.
— Сватбата е след три седмици, Ралица Костова — добави вече по-меко. — Хайде да не си губим времето с някакви листи. Ти и без това не обичаш такива скучни документи.
Точно тогава започнах да чета бавно.
Не защото се обидих. Скучни документи чета всеки ден. Осем години работя в издателство, а през последните четири се занимавам основно с договори и правна редакция. През ръцете ми минават по десетина такива текста седмично — авторски, лицензионни, всякакви. Знам къде в договора се скрива най-важното. То винаги е някъде по средата, там, където очите вече се изморяват.
Георги Борисов или беше забравил това, или никога не го беше смятал за съществено. Веднъж ме попита какво точно работя. Казах му: „Редактирам текстове в издателство.“ Той кимна и отвърна: „А, запетаи.“ Оттогава за него всичко си остана до запетаите.
Точка първа. Апартаментът на улица „Шипка“ е негово имущество, придобито преди брака, и при развод остава за него. Разумно — беше купен преди да се появя аз.
Точка втора. Колата също е негова. И тя беше отпреди мен.
Стигнах до точка трета и спрях.
— Още ли четеш? — Георги Борисов надникна в чашата си и разбърка с лъжичката. — Много се бавиш. Наистина няма нищо особено.
— Аха — отвърнах.
Точка трета носеше заглавието „Ред за водене на общото домакинство“. Звучеше красиво. Вътре обаче пишеше, че по време на брака поддържането на бита, чистенето, приготвянето на храна и организацията на домашния ред се възлагат на съпругата. И още — че „изпълнението на посочените задължения от страна на съпругата не поражда имуществени претенции и не подлежи на парична оценка при разделяне на общото имущество“.
Прочетох го два пъти. Не защото не го разбрах от първия. Разбрах го веднага. Просто ми трябваше да се уверя, че наистина е написано, а не че умът ми си прави лоша шега.
— Георги Борисов — вдигнах поглед. — Ти чете ли точка трета?
— Коя беше третата? — той не откъсваше очи от телефона си. — За домакинството ли? Това е, за да е ясно кой с какво се занимава вкъщи. Мама казва, че е добре тези неща да се уточнят предварително, за да няма после караници.
На дивана Даниела Илиева плъзна пръст по екрана и обърна следващата страница в телефона си. Нито звук.
— Кой с какво се занимава — повторих аз. — А според тази точка ти с какво се занимаваш?
— Е, аз с парите — най-после ме погледна той. — Нали е логично. Аз изкарвам, ти гледаш дома. Класика.
Отново сведох очи към папката. Точка четвърта. Точка пета. Вече четях по-бързо, защото знаех какво трябва да търся.
Точка шеста я запомних дословно, макар да я видях само веднъж.
Тя започваше с условието какво се случва при раждане на дете и каква основна грижа трябва да поеме съпругата.