— Или е на юриста?
— И какво значение има това, миличка?
— Огромно. Юристът вписва онова, което законът допуска. Но израз като „не предявява претенции за професионални възможности“ не е юридическа необходимост. Това е опит предварително да се откажа от кариерата си и после дори да нямам право да напомням, че някога съм я имала. Такова нещо адвокат сам не добавя. Някой го диктува.
Усмивката ѝ се стопи.
— Какво точно се опитваш да кажеш?
— Нищо не намеквам. Просто чета. На глас. Нали така искахте — всичко да е честно.
Георги Борисов местеше очи от мен към майка си и обратно. За първи път тази вечер изглеждаше така, сякаш наистина вижда договора, който сам беше донесъл.
— Осма точка — продължих и завъртях папката към него. — Ето тук. Прочети я. Ти.
Той взе листовете, приведе се над тях. Устните му помръднаха без звук.
В осма точка пишеше, че при прекратяване на брака по инициатива на съпругата тя е длъжна да напусне общото жилище в срок от един месец, без право на обезщетение за вложени средства в ремонт и обзавеждане. А ремонтът и мебелите, между другото, ги планирахме за новия апартамент. Онзи, който щяхме да купуваме заедно, с ипотека. Онзи, за чиято първоначална вноска аз вече бях заделила пари от заплатата си — същата тази заплата, изкарана с четене „по запетаите“.
— Това не е… — Георги Борисов вдигна поглед. — Сигурно е някакъв шаблон. Останало е от…
— От какво е останало, Георги? От предишната булка?
Настъпи тишина. Даниела Илиева се изправи от дивана.
— Така — отсече тя. — Стига с тези сцени. Договорът е съвсем нормален, всички прилични хора правят такива неща. Ти сега от нищо правиш буря. Георги, кажи ѝ.
Георги Борисов не каза нищо.
Седеше, забил поглед в осмата страница, и мълчеше. И това мълчание се оказа по-страшно от самия договор. Договора поне можеше да го е написал някакъв чужд юрист. Но мълчеше той. Човекът, който след три седмици трябваше да застане до мен и да каже „вземам те“. Сега можеше просто да произнесе една фраза: „Мамо, спри, това вече е прекалено, махаме го.“ Само една. Но не я каза.
Той избра да не влиза в спор. С майка си. С мен явно беше по-лесно.
Затворих папката. Побутнах синята химикалка към средата на масата, право към него.
— Няма да подпиша — казах.
— Ралица, хайде утре да го обсъдим на спокойна глава — заговори бързо Георги Борисов. — Уморена си, разбирам те…
— Не съм уморена. Просто го прочетох докрай.
— И какво толкова си прочела? — намеси се Даниела Илиева. — Обикновени документи. Ти нарочно търсеше за какво да се хванеш. Ако не искаш да се омъжваш, кажи си го направо, защо е този театър?
— Искам — отвърнах аз и сама усетих, че думата вече принадлежи на миналото. — Исках. До шеста страница.
Станах и взех якето си от облегалката на стола. В коридора беше тъмно и не намерих ключа за лампата веднага. Зад гърба ми Георги Борисов говореше нещо — че трябвало „да преспим с това“, че „майка му не го била имала предвид така“, че „все пак сме зрели хора“.
Зрели хора. Един зрял човек беше донесъл на годеницата си документ, в който тя предварително се съгласява да бъде безгласна прислужница, и беше толкова сигурен, че няма да дочета текста, че дори сам не си беше направил труда да го прочете.
Обърнах се на прага.
— Георги. Ти наистина ли мислеше, че няма да го прочета?
Той се поколеба.
— Мислех, че ти… ами… ти обикновено на такива неща…
— Не обръщам внимание. Довърши го.
Не го довърши. От стаята Даниела Илиева извика след мен, че още ще съжалявам, че мъже като нейния Георги Борисов не се намират под път и над път и че на моята възраст човек вече не можел да подбира.