Пред очите ѝ изплуваха откъслечни картини от всичко, което до вчера беше наричала тяхно бъдеще: бялата рокля, която бяха гледали преди седмица; смешните им спорове къде да отидат на сватбено пътешествие; уверенията му, че ще я носи на ръце. А сега върху тези уж светли образи се наложи друг — груб, ясен до отвращение и безпощадно реален. Тя, изтощена след работа, не се прибира у дома, а отива при майка му, в апартамент с тежък мирис на лекарства и застоял въздух.
Видя собствените си ръце как сменят памперси. Усети предварително тъпата болка в кръста си от повдигането на безпомощно, крехко тяло. И в тази картина Димитър Мартинов не стоеше до нея. Не помагаше. Не поемаше нищо. Той беше някъде в удобното им жилище, очакваше вечерята си и беше напълно убеден, че неговата жена просто „изпълнява дълга си“.
Милена Пиринкиа се усмихна горчиво. В тази усмивка нямаше и следа от веселие. Беше като звук от скъсана струна.
— Моят дълг? — повтори тя, а в гласа ѝ вече прозвуча метална твърдост. — Значи според теб аз се омъжвам за теб, за да стана безплатна болногледачка на майка ти? Да я къпя, да я храня с лъжица, да ѝ сменям памперсите до края на живота ѝ? Това ли е щастливият семеен живот, който ми предлагаш?
Димитър Мартинов сви вежди. Раздразнението изкриви лицето му. Очевидно не беше очаквал подобна съпротива. В неговия подреден свят жената трябваше кротко да приеме отредената ѝ роля.
— Защо веднага преувеличаваш всичко? — сопна се той. — Това е майка ми! Тя ме е отгледала, стояла е будна нощи наред заради мен…
— Не ми разказвай за нейните безсънни нощи — прекъсна го рязко Милена Пиринкиа. — Аз говоря за моя живот. За нашия, ако изобщо е трябвало да има такъв. Или май не е било предвидено? Само твоят живот, твоята майка, а аз — някакъв обслужващ персонал, който трябва да бъде благодарен, че му е дадена тази „възможност“?
Той заобиколи масата, подпря длани върху плота и се наведе над нея, гледайки я отвисоко. Това беше любимата му поза при спорове — позата на човек, който смята, че стои по-високо от другия.
— Това се нарича семейство — произнесе той наставнически. — Това е уважение към възрастните. В нормалните семейства така се прави. Съпругата се грижи за мъжа си и за родителите му. Това е основата. Баща ми гледа собствената си майка до последния ѝ ден, майка ми му помагаше и никой не го смяташе за унижение. А ти… ти явно си от друг материал. За теб са важни само удобствата и развлеченията.
Думите му се забиваха в нея като ситни отровни игли. Той се опитваше да я нарани, да я накара да се почувства егоистична, лоша, неблагодарна. Само че беше закъснял. Нещо в нея вече се беше задействало и с всяка секунда душата ѝ се покриваше с все по-дебела ледена броня.
— Да, Димитър Мартинов, от друг материал съм — отвърна тя спокойно и не отмести поглед от очите му. — От онзи материал, според който бракът е съюз между двама равни хора, а не пожизнен договор за робство. Мислех, че се омъжвам за мъж, с когото ще градим бъдеще заедно. А се оказва, че съм дошла на интервю за работа. Позиция: болногледачка. Заплащане: нула.
— Престани с тези глупости! — удари той с длан по масата, не толкова силно, колкото демонстративно, за да покаже гнева си. — Просто си търсиш оправдания, за да се измъкнеш! Не е кой знае какво — да се отбиваш за час-два!
— За час-два? Всеки ден? След работа? А през почивните дни също, предполагам? И кога точно ще живеем ние, Димитър Мартинов? Кога ще бъдем заедно? Или така ще изглеждат вечерите ни оттук нататък: ти на дивана пред телевизора, а аз по телефона ти докладвам дали съм сменила памперса на Надежда Александрова?
Тя замълча само за миг, после сякаш сама чу отново неговото „дълг“ и думите излязоха още по-студени, още по-остри:
— Моят дълг, казваш? Значи в твоите очи бракът ни е билет за това аз да поема безплатно майка ти? Да я мия, да я храня като дете и да се грижа за нея, докато животът ѝ свърши? Така ли си представяш щастието, което уж ми обещаваше?
Лицето на Димитър Мартинов се стегна, челото му се набръчка от раздразнение. Тази Милена Пиринкиа беше непозната за него. Той беше свикнал с тихата, отстъпчива жена, която омекваше, когато повишеше тон. Не с тази, която стоеше срещу него студена, права и напълно будна.
— Мислех, че ме обичаш — изцеди най-сетне той, прибягвайки до най-евтиното и последно оръжие, което му беше останало.
Милена Пиринкиа бавно поклати глава.
— И аз така мислех. Но днес разбрах нещо друго. Ти не търсиш любов, Димитър Мартинов. Търсиш удобство. Безплатна добавка към собствения си спокоен живот. А любовта според теб означава аз да приемам безропотно всичко, което ми наредиш. Е, скъпи мой, това не е любов.