Това е консуматорско отношение.
Думите я удариха право в лицето като плесница — но не нея, а него. Димитър Мартинов рязко се отдръпна от масата, сякаш някой беше дръпнал стола под него. Чертите му се изкривиха от обида и ярост. Не беше свикнал Милена Пиринкиа — неговата тиха, мека, винаги отстъпчива Милена — да му говори по този начин. Още по-малко беше готов тя да го гледа така: хладно, преценяващо, сякаш го поставяше върху невидима везна и резултатът я отвращаваше.
За кратък миг в очите му проблесна объркване. Но то почти веднага беше погълнато от нов прилив на засегнато самолюбие. Той губеше този спор. А за човек като него това беше непоносимо.
И тогава реши да извади последния си коз. Онзи, който според него нямаше как да не подейства.
Без да каже и дума, бръкна в джоба си и извади телефона. Движенията му бяха нарочно бавни, почти театрални. Не поглеждаше към Милена, но усещаше погледа ѝ върху себе си и това някак го окуражаваше. Намери в контактите името „Мама“ и натисна бутона за повикване, като веднага включи високоговорителя.
Това беше ходът му на всичко или нищо. Последният опит да я удари в съвестта, в онова, което той погрешно смяташе за женска слабост.
— Да, сине? — чу се от говорителя тънкият, треперлив глас на Надежда Александрова.
Гласът звучеше изтощено, сякаш идваше през няколко слоя памук. Глас на болен, самотен човек.
Димитър хвърли към Милена бърз, почти победоносен поглед. „Ето, слушай. Слушай и се засрами.“
— Здравей, мамо. Как си? Само исках да чуя как се чувстваш — гласът му се промени за секунда. От стоманената рязкост не остана и следа. На нейно място се появи мекота, кадифена загриженост, почти момчешка нежност.
Това беше отвратителна, фалшива роля. И Милена я видя с ужасяваща яснота.
— Ох, Митко… Как да съм… Лежа. Днес пак ми се вие свят. Чаках Милена, тя нали обеща да мине. Няма ли да дойде? Да не е станало нещо?
Във всяка дума на Надежда Александрова имаше старческа обида и тревога. Тя не се оплакваше направо, но интонацията ѝ казваше много повече от самите думи. В нея имаше самота, изоставеност, очакване.
— Не, мамо, няма да дойде. Тя… има работа — Димитър направи многозначителна пауза, натъпквайки в тази една дума цял товар обвинения. — Много работа. Важни неща.
Милена стоеше облегната на студения хладилник и мълчеше. Не помръдваше. Почти не дишаше. Слушаше този разговор и усещаше как последната капка топлина към мъжа, който стоеше на две крачки от нея, бавно изстива.
Димитър не просто спореше с нея. Той хладнокръвно, цинично използваше болната си майка като таран, с който да разбие волята ѝ. Беше превърнал страха и самотата на собствената си майка в оръжие. И го насочваше срещу жената, която уж обичаше.
Това вече минаваше всякаква граница. Това беше низост.
— Яде ли нещо? — продължи Димитър представлението си. — Трябва да хапваш, мамо. Знаеш, че не бива да стоиш гладна.
— Какво да ям сама тук… Нямам никакъв апетит. Може пак кръвното да ми играе. Изпих си хапчето, лежа и гледам тавана. Добре, че ми се обади, сине, иначе съвсем щеше да ме налегне тъгата…
Димитър остави тези думи да увиснат във въздуха. Даде им време да се разстелят, да попият, да натежат върху съвестта на Милена. После я погледна открито, без дори да крие превъзходството си.
Очите му казваха: „Е? Подейства ли? Сега разбираш ли колко си безсърдечна?“
Но той беше сбъркал.
Очакваше да види сълзи. Разкаяние. Срам. Надяваше се лицето ѝ да омекне, раменете ѝ да се отпуснат, погледът ѝ да се разклати. Вместо това срещу себе си видя само ледена маска.
Очите ѝ, които доскоро бяха живи и топли, сега приличаха на два тъмни, непроницаеми кристала. В тях нямаше нито гняв, нито обида. Нямаше дори болка. Имаше само празнота.
Празнота там, където допреди час беше останала любов.
Тя вече не гледаше него. Гледаше през него — към уродливата същност на постъпката му. И в онзи миг окончателно разбра: всичко това не беше заради майка му. Не беше за болестта ѝ, не беше за самотата ѝ, не беше за помощта, от която възрастната жена наистина имаше нужда.
Всичко беше заради него.
Заради неговата прогнила, консуматорска природа, в която всеки човек съществуваше само като ресурс. Майка му — ресурс. Милена — ресурс. Чуждата вина, чуждата нежност, чуждото време — всичко можеше да бъде използвано, ако обслужваше удобството и спокойствието на Димитър Мартинов.
— Добре, мамо, почивай си — каза най-сетне той, слагайки край на разговора. — Ние тук… ще се разберем. Ще поговоря с нея. Всичко ще бъде наред.
Той прекъсна връзката и остави телефона върху масата с лице на човек, който вече е спечелил. Беше напълно убеден, че партията е приключила в негова полза. Очакваше капитулацията ѝ.