— И защо, кажи ми, аз трябва всяка вечер да ходя при майка ти, да я къпя и да ѝ сменям памперсите? Наеми ѝ болногледачка, защото аз повече няма да го правя.
— Защо днес не си била при майка ми?
Гласът на Димитър Мартинов я удари като студен шамар в гърба — остър, сух, напълно лишен от нежност. Милена Пиринкиа тъкмо беше влязла и се навеждаше да събуе обувките си. С почти болезнено облекчение измъкваше измъчените си стъпала от тесните офисни токчета. Цял ден си беше представяла точно този миг: да се прибере, да свали служебните дрехи, да облече мека тениска и да протегне крака на дивана, без никой да я закача. От микровълновата вече се разнасяше мирис на затоплена лазаня — скромно, но заслужено обещание за спокойна вечер. Въпросът на Димитър Мартинов разби тази крехка домашна тишина за секунда.
Тя не се обърна веднага.
— Бях на работа, Димитър Мартинов. Забравих да ти кажа — имахме тримесечен отчет и останах до самия край — отвърна Милена, като се постара гласът ѝ да не трепне и да не издаде колко изтощена се чувства всъщност.
Той стоеше неподвижно до прага — едър, намръщен, изпълнил антрето с недоволството си. Якето му беше разкопчано, но още не беше свалено, сякаш беше влязъл само за малко: да произнесе обвинението си и пак да изчезне. Това напоследък се беше превърнало в негов навик. Разговорите вече не започваха с „как си“, а с укор, още преди Милена Пиринкиа да успее да си поеме въздух.
— Работила си. Всички работят. А тя седи сама и чака. Разчитала е, че ще минеш. Нали се разбрахме след службата всяка вечер да се отбиваш при нея?
В думите му нямаше въпрос. Имаше присъда. Вината ѝ вече беше установена, оставаше само тя да я приеме. Милена най-после се изправи и го погледна. На лицето му отново беше изписано онова „праведно възмущение“, което тя виждаше все по-често. Като че ли той беше прокурорът, а тя — обвиняемата, която по подразбиране е виновна.
— Обадих ѝ се на обяд и ѝ казах, че няма да успея да дойда. Тя ми отговори, че всичко е наред — каза Милена и тръгна към кухнята, сякаш инстинктивно търсеше начин да излезе от линията на огъня. — Сутринта при нея е минавала социалната асистентка, купила ѝ е необходимото. Не съм я оставила без помощ.
— А какво очакваш да ти каже? — Димитър Мартинов я последва, а тонът му се втвърди. — Че ѝ е зле и не може сама да стигне до тоалетната? Тя няма да се оплаква, горда е. Ти трябва да разбираш такива неща без обяснения! Като бъдеща домакиня, като моя съпруга, си длъжна да предвиждаш това!
Той спря насред кухнята и сякаш зае цялото пространство. Микровълновата изписука, съобщавайки, че вечерята е готова, но никой не ѝ обърна внимание. Милена Пиринкиа го гледаше и усещаше как умората ѝ бавно се превръща в нещо друго — в хладно, ясно раздразнение, лишено от паника.
— Димитър Мартинов, не мога да чета мисли. Аз съм човек, който днес работи десет часа почти без почивка. Физически беше невъзможно да се разкъсам на две.
— Това не е причина. Това е оправдание — отсече той. В очите му проблесна твърд, стоманен блясък. — Грижата за нея е твое задължение. Пряко твое задължение като бъдеща съпруга. Трябва да го разбереш и да го приемеш като даденост.
Изрече го с такава непоклатима увереност, сякаш цитираше член от някакъв семеен законник, написан лично от него. Думата „задължение“ остана да виси във въздуха между шкафовете и масата, изтласквайки мириса на храна и последните остатъци от уют. Беше чужда, канцеларска дума — като печат върху документ, който някой ти подава да подпишеш, без да ти позволи да го прочетеш.
Милена замръзна. Изведнъж престана да чува бръмченето на хладилника, шума от колите отвън, дори собственото си дишане. Гледаше лицето на годеника си — лицето на мъжа, за когото след два месеца възнамеряваше да се омъжи — и в него не видя нито любов, нито загриженост, нито партньор до себе си. Видя надзирател. Човек, дошъл да провери дали тя изпълнява възложената ѝ работа както трябва. В този миг цялото ѝ изтощение се изпари, а на негово място се появи ледена, кристално ясна будност.
— Задължение? — повтори тя тихо, почти без интонация.
Но тази тиха дума прозвуча в кухнята по-силно от всякакъв вик. Милена Пиринкиа го гледаше право в очите. В погледа ѝ вече имаше нещо ново — поглед на човек, който току-що е забелязал уродлив детайл в позната картина и изведнъж е разбрал, че този детайл променя целия ѝ смисъл.
— Да. А ти какво си мислеше?
Димитър Мартинов кимна доволно, сякаш тя беше задала най-глупавия въпрос на света, а той най-сетне беше внесъл ред в обърканата ѝ глава. Именно това кимване, тази спокойна и самоуверена интонация, натиснаха някакъв невидим спусък в Милена. Не към истерия. Не към сълзи. А към нещо далеч по-студено и окончателно. Внезапно тя видя цялата картина без розови филтри, без измислени обещания за общо бъдеще и без никакви илюзии.